Can't you see! The shine in their eyes, the smile on their faces! So, so beautiful little freaks. Shining from inside, making every day adventure, living not by the rules but by the law of fun!
My full respect.

Как да не е така, че всяка сутрин да се будим в една и съща лудница и всеки ден да не можем да я приемем. Какви хора ще трябва да сме, за да не видим красотата в нея, нейният огромен толкова сладък чар, който ни облива от всякъде.
Forever young.
И защо умишлено трябва да затваряме очите си за всички млади откачени тинейджъри, студенти, работещи хлапета. Ние всички сме едно. И всички сме луди, напълно загубили представата си за всичко. И само ни се живее. Няма друг вариант.
Може би сутрин ставаме и се обличаме за училище, пушим преди лекции, отиваме на глупавата работа, която работим за нищо пари. Може би дори завиваме някого сутрин. Но както и да изглеждаме отвън, отвътре сме еднакви и можеш да ни разпознаеш по красотата, която излъчваме. Онази уникалност, която не можеш да видиш в никого друг и не можеш да спреш да гледаш защото не можеш да повярваш, че не си ни виждал преди.
Може външно и да не ни личи, често сме аусайдери прецакани от другите и от живота, но имаш ли шанса, смелостта и човечността да ни попиташ кои сме, ще откриш едни от най-великите хора, които ще те научат на най-великите уроци, които живота никога няма да ти даде.
Може пък и да ни личи. Може да носим откачените си коси, татуировките да танцуват по кожите ни, обеци да проблясват, да говорим странно, да се държим като шутове, често ще припадате от смях до нас. Само трябва да отворите душите си. И очите си, драги.
Често още в началото ще забележите, че тази красота, която притежаваме отсъства във всеки друг човек, тя идва от самите нас. От нас, когото имаме публика, имаме пред кого да изнесем представление, имаме поне един приятел за акомпанимент до нас. От нас, дори когато просто стоим до вас и правим нищо. От нас, дори когато ви говорим и извършваме някакво минимално действие. Ще я забележите и когато се усмихваме и когато мълчим, сякаш кожата ни гори с вътрешен блясък.
Понякога, драги зрители ни съдите и си казвате "пф, пиани лекета", но не сме. Рядко ни трябва да употребяваме алкохол, за да създадем най-добрата атмосфера, за да се забавляваме и да прекрачим границата на човешкото въздържание. Да се смеем, бием, лиготим, говорим глупости, извършваме глупости!
Ние създаваме спомени, зрители. Най-добрите в живота ни. Ако ни забраните да го направим, последствията ще са пагубни.

Hi and some "good night",
buy and some "hi" in every fight.

What a crazy life, what an endless adventure, what a hunger with all the desires, wishes.
Dump it all, it doesn't matter at all.
So just leave it behind, somewhere. Everywhere.
Let's do something crazy for the old times, for all that can't.

To the teedy bear, maybe also known as Marcus T.

Smile, chase it, all the way.
Go for it, all the dreams and all the tales.
Stop the asking and just feel.
'Cuz it feels easy just to steal.

Learn all you can from the very best.
And don't put it all in your chest.
Slide and follow, search and sorrow
close your shiny eyes for tomorrow.

You told me I'm not that good in rhymes,
so I'm bringing it back for all the times.
And it's not about the Xmas songs
or the road all with craziness and stones.


P.S. How the french is going T?

Ръцете горе!
Предайте се!
Да преразгледаме обжалванията. Една секси адвокатка с изпаднал от кока й червен кичур се приближава до мен захапала краят на молива си. Сънувам ли тази прекрасна бемка на 13 градуса над горната й кървава устна. И всичко, което жадните ми очи виждат под този строг, строг, сив костюм, нима е празник или жадната вечеря, която ме облива когато затворя с удоволствие очи.
А зад секси адвокатката, жена - в красива тога - съдията. Секси, руса, с тен за двама ни. Ще ме съди или пък ще ме обича, както и мъже във тежък грим слезли от стъклената повърхност на запален дървен бар в някои клуб. Клоуни в собствените си кожи, преоблечени като себе си влечуги, залата е пълна с тях. Мигат наобратно, кривят глави и са готови да ме съдят. Съдия и адвокати водят дяволската битка, обстрелват се и заливат се с кофи огън. Що за грешен сън.
А ето го и журито, сбирщина от тайни призовани порномани, престарели бабки киноманки, няколко млади нимфоманки и на последният ред един хамелион. Мига той и ми се плези, присвивам очи към него и го виждам как озърта се в кого да се превърне и в един миг скача над останалите и имитира адвокати, злосторници, престъпници. А после президента химн запява и залата на коленете си се изправя. Някой вади Библия и ме моли да се закълна в нещо, което няма да се случи. А после думите се трансформират и пред мен стои униформен, кълнещ ми се да спазва законите и да спазва законите, и да спаз....
Какво, се питам аз. В кое предверие на ада се намирам и що за изперкал сценарист е този. Моля, искам поправки в сценария!
Уж обръщам се да избягам от този цирк върху нагорещен тиган, оказвам се приклещен от съдия и адвокатка, секси руса, гореща червенокоса, двете започват да се събличат. И пуф, сякаш ме няма, едната целува другата. Пъха дългият си розов език между устните на блондинката и сякаш бърка чак в стомаха й, гърча устни от отвръщение. Русата я хваща жадно и дере красивата и кожа с нокти, след нея остават кървави следи. Двете се поглъщат, червенокосата, хваща силно косата на блондинката и я дърпа, и какво по дяволите - перука! А отдолу мъж. Грозен, уродлив, мъж с гърди.
Мигам, затварям очи и пред мен два дракона, един червен, един черен. И в залата тишина, сякаш всички са онемели, слепи, глухи. Пристъпват към мен и дългите им уродливи езици се спускат към мен. Притискам се към стената изкована от дърво и се моля, моля се и в Библията, и в Осама и в централната емисия новини. Моля ви се, моля ви!
Отварям плахо око да видя в кое предверие се намирам този път и пред мен празна зала. Опустелите седалки, захвърлените тоги, куфарчета разпилени, листи, доказателства и химикали. И една течност облива пода сякаш вървя по вода, но е по-тъмна, по-гъста... залепва за обувките ми. Мамка му, това е... КРЪВ.
Моля ви, НЯКОЙ ДА МЕ СЪБУДИ!

Хей, на този господин не му ли се току що ... озъби усмивката... не, забрави. Сторило ми се е! И тази повърхност май не беше толкова равна, а. Как ти се струва, нямаше ли нещо нередно в онази закуска, която закусвахме. А ти не си ли мислиш това, което и аз? Ама да обираме, разбира се! Я, момент, това куче ме гледа злобно, ама виж колко е сладичко.
Вещици.
И малко поп за вкус.
Да, да, с расото моля!
Опаковайте ми го за вкъщи, ще си правя екзорсизъм.

Усмихни се, по дяволите! Толкова си красив когато се смееш... е... в случай, че си красив по принцип де. Как е, виждаш ли любовни отвари в огледалото и пиеш ли вода от канала на закуска или си вкарваш малка доза венозно настроение, а после спиш ли, спиш. Проспиваш. Я погледни наляво - о, по дяволите, това е двупосочна улица! Упс.
Моите най-съболезнопослания, казвате той бил прекрасен човек, така беше. И много умен, сигурно.. май така беше. "И щастлив дядо" - о, супер. Чакайте, какво! О, мамка му, пак обърках погребението...
Тази рокля ми убива в чупките.
Кой?
Ами... Всичките!
И малко дантела и тафтан за вкус, записахте ли добре. И ръкавиците и плътно облечените колене. Момент, момент, да си допрочета списанието, тази секс статия казва, че трябва да се наслаждавам на тантрището на мъжа до мен. Нека помисля, върни се след малко.
Нали знаете, че няма мъже до мен! На коя вселена съм бе, хора, тук дори не могат да си прекарват добре. Шегувах се, шегувах се, здрависвам се.
Приятно ми е, аз съм... Шегувах се, по дяволите!
И Мехмед съм и Али, и гладен вълк по домашни чехли. Ффф, сбърках приказката, а тя ме пита как съм щяла да изродя вълка. Цезаро, ли предпочитате или да се родите наново? През вълчо дулу. Малки деца ли? Къде ги видяхте?
О, тия сладки, ненагледни темерутчета тук ли. О дааа, да, любов от пръв поглед, несъмнено! А как да не обожавам бебета да ми врещят по четири сутринта след тежък ден, наболял от секс. Като мелодията ми за събуждане е, радост за боксовата ми круша рано сутрин. И стените дрънчат ли, дрънчат. Абе това вашето бебе ще е следващият Джони Кеш!
Ненагледна красота за очите ми, сироп за душата ми и малко коктеили от вода от кранчетата, та да прекарам тежкият ден. Леле как хваща, след чаша и летя във котлено-каменната ера, зъбите ми скърцат, душата ми скимпи, блус на четири чашки и суинг до зори. И вестници, вестници, заточени в дълбокият свят на мастилото докосващо нежната им повърхност, наскверняващо тяхната същност с тежкият си удар, липсата си на нежно поведение и мръсната си уста. Не ви ли е срам да целувате майка си с нея?
Системата казва, че място нямало в лудниците.
Системата казва, че затворите били препълнени с невинни.
Баща ми пък казва, че всички пътища водят... в гробището!

Я си светнете лампата, вие сте нормални... как спите нощем.

Затварям очи, за да виждам по-добре.
Клонингите са толкова нечисто отражение.
Нещо тежи така силно, така близо до сърцето ми, а после лилави къдрици плъзгат се по раменете ми, но не виждам и не усещам вече. Дори шоколадовият аромат на бялата ми кожа е загубил значението си, дрехите, цветовете, топлината, студа или арогантността. И е толкова тежко, сякаш потъвам и давя се, задъхвам се от силата. Болката започва да ме облива, свивам се в себе си в опит да избягам от нея, но тя просто потъва навътре в мен. Опитвам се да спра да мисля, да изчистя съзнанието си, опитвам се да се концентрирам над себе си, но се озовавам на колене пред тежката сила, която ме е повалила и нито едно клише и бледа мисъл не могат да я погълнат. Става ми трудно да се задържа на земята, сякаш земното притегляне иска да ме погълне, не знам дали съм права, стоя или лежа, не усещам никакви части от тялото си, не виждам нищо от себе си. Центърът на вселената е онази ужасна тежест между ребрата ми, която ме дърпа надолу. А от думите така боли. Казвам си в този момент хиляди думи, хиляди опрощения изричам наум и сякаш се моля, очаквам нещо да се случи с мен. Но го няма, очакването притиска студените си пръсти към мен и ми се подиграва гадно, надсмива се над моята слабост в момент на пълно изгубване.


Заблуждавам ли се или вярвам в нещо друго. Или виждам нещата, които другите не могат да видят, толкова ясно, че се изгубвам в собствените си грехове и желания. О, толкова силни желания. И си мисля, че ако спра да вярвам, това, което видях ще се превърне в илюзия, просто объркване. И в този един момент от живота си не мога да кажа нищо притисната от разумната причина, уважението или нуждата да замълчиш за благото. Не мога да направя и нищо, не мога да помръдна дори.
I was shot and killed by me.

Усмихваш се, нали.
А ще трябва ли да питам, щастлив ли си.
Откриваш или губиш,
във вечност или само този тук, един момент.

И нещо друго преди всичко останало.
Нима това, че сме злокобни прави всичко толкова сладко или е това, че сме толкова различни, еднакви, обединени, вечно разделящи се. Нима, нима, нима.
Докато разни шансове, раздели, интриги и вечност изрисуват декора зад нас, нещо друго, съвсем тайно и чуждо се случва. Съвсем покрито, пазено в дълбока мрачна тайна, така спокойно и така пагубно. Така настоятелно и умиротворяващо, ние сме като Доктор Джекил и Мистър Хайд, доборото и злото в една и съща бутилка. Когато това, което забраним настъпи предният план, дръпне душите ни в бездната и струните завибрират, точно когато музиката се разтопява във фона, разтягаш устни и си щастлив. Точно тогава потъваме, до самата крайност, до самият предел, до изкушаващото откровение на забраненото.
Това, единственото, което аз и ти споделяме и пазим само за нас. Този съвсем друг свят скрит зад преструвки, усмивки и налудничаво държение. Тази така сладко пазена тайна. Тайните намигания, подсмихвания, шегичките, а после всички губи смисъл. Единността е лекарството, забраната, преобразяването ни. И тази така приятна в същото време забранена чернота, на която се отдаваме с пълното усещаше за задоволство, липса на свян и без да изпитаме капка грях и съжаление, този безмерен мрак, който ни прави злобни, омразни, тайни, абсолютно тайни. И всичко това, което съществува в рамките на някакви безмерни откраднати секунди, напълно отделени от границата на човешкото, на нормалното, на обичайното. О не, ние сме всичко друго, но не и обичайни. Не скучни и сиви, упражняващи се по книгата, спазвайки закона до последната запетайка.
Остава да те питам нещо. Как оцеляхме.
Какво се случи? Как се превърнахме в най-уравновесеният Джекил, играейки си със другите, със себе си и с това, което притежаваме под формата на огромен коз готов да порази всички. Как успяхме да запазим тази тънка граница преди да сме се превърнали в Хайд да бъдем и нещо добро, нещо забавно, нещо...
Хах, нещо.
Забрави - кръв, шоколад и сълзи. И една дълбоко пазена тайна, нали ;)

На другото на Ин, с писателска любов от дъното, от мен!

Grow older
Grow faster
Grow stronger...

Звукът потрепва, развълнувано в пространството величие.
Черното, онова черното, непрозрачно, поглъщащо. Онова желе на черното, което те поема, разтяга се около теб в усмивка, попива по очите ти и кърви през ушите ти. Онова, което се увива като братската ръка около врата ти и стиска здраво. Докато загубиш шанса си да дишаш, парче метал, загуба на желязо, казва Прайм.
И последната частичка разум се изгубва в бездънието, готови за величието. Да продадеш душата си, за да си над. О, колко прав си. Над и над, и над и още милион възможност и хълмове, и висини. И пак, отново, над. И всяка част регенерира, деградира и се пълни с дим, сладкото съскане на тютюна между пръстите ти, вечната миризма на току-що запалената ми цигара. Демона проправя път си навътре във душата ми, облича ме отвътре и краката и ръкавите, и става. Изправя се и гледа през очите ми.
И през краищата на усмивката му кръв тече, замръзнал в последната си поза, дали ще си завързва той обувките или ще гледа нагло някой индивид изтъкан от сексапил. Дали брадичка или бедро, дали коса или око, вечното поглъщане на естетската душа и после стъпка, стъпка, втора.
Лалала, нагло плези ми се той и подиграва. Танцува и се забавлява, опъва до крайност физическите ми сили, сухожилия и мускули напрягат се, образуват бразди по кожата ми от вътрешната сила. И дишам, дишам и поглъщам, до последната частица и вървя и сивотата ме облива, загръща ме и после виждам друг свят, частици от различното небе, пречупените светлини на бялото и цветове, цветове. Кръгове около луната от вълнение, трепети на милиони километри отделение и тук брада и там око и малко кожа покрай тях и дрезгав глас като за миг тревога. Тяло, малко от развяващата се история и събуждащи се рано сутрин истории напиращи отвътре ми. Парещи под пръстите ми, нося и белезите на мастилото и хартията, която се превръща в нещо друго във ръцете ми, тайното оръжие да печеля хиляди усмивки, и после разговор, и тема и нещо неочаквано. И физическото търсене и психическо разочарование и теми, теми, теми и купища проблеми.
И протягам се - ти знаеш го най-добре от всички, не остана друго май да кажа, знаеш, разбираме се и без думи. Едно последно нещо, скъпа. Затвори очи, затвори ги, затвори! И сега си помисли, спомни си, върни се назад, още назад, някъде назад във времето и състоянието, в мислите и намеренията. Назад до момента, в който пишеш мейл и го изпращаш. А после получаваш отговор и всичко това започна. Помниш ли?

Специален поздрав за Иви a.k.a. Segmadis, както и за Джо a.k.a. Eeyoree

Мисля, че забравих. И май не беше умишлено, а просто се случи. Случва се понякога, нали. Дори на не така простосмъртните. А може и да се опитах да забравя, а после всичко се върна и прогледнах. Сигурно е било просто размито, несигурно, неточно. Липсваше заглавието. Ах, история без заглавие, край без начало, любов без причина, красота без смъртната жажда.
Ех, Коралайн, Коралайн...
Или Ана, любима и после едни красиви очи. И девет години назад история пренареждаме, и се смеем, и вярваме и се подреждаме. За по-напред и по-назад нещата са непроменливата стойност. Величина от различно участие, константа с точни намерения, математика на един откраднат поглед с приведени в крива очи, от точката до другата точка и помежду им. И някакви напълно грешни намерения породени от лъжливи уточнения, неразбрани "ако" и "дали" и после погребани на 5 метра мечти. И вертикални проекции на съществуващото само в хоризонтални системи, и тракащи, скърцащи, изоставащи кокали напреднали в нищото и със сантиметър предвижвайки се. Поклащащи, усмихващи се, така различни и после така еднакви, така загубили надежда, вяра и сила.
И назад, назад, назад - през целият път само назад. Подкрепяйки те от двете страни, инвалид, пред нечии чужди радости. Прочувствено, дълбоко и скръбно, лъжи и лъжи и лъжи. И после въпроса "защо аз казах това" или "защо заслужих" и така нататък. Пътуващи вярвания, знания и впечатления. Откраднати мигове на твоето потенциално щастие, заместени от пълната празнота на абсолютната константа нещастие. И матрици изнизани от потенциални предатели, умножени, разделени, докарани в математически нулички по някакви си триъгълни проекции. Пирамидки, означения, гръцките азбуки и гадният поглед преместващ се от теб на другият и обратно.
Трябва да се чувстваш красив днес, обнадежден, отворен и светъл. Различен, лек, така лек, че и другите да забележат. Креативно настроен, заредено оръдие. Или да си някъде, отсреща, на русите мигли, съвсем зад зелените очи на онзи индивид, да мигаш с него и да се бориш със себе си. Остава само да се бориш със себе си в моментите когато е тъмно.