"I have soul, just like you!" by Nezzo

Защо не си поговорим за нещо, за което трябваше да си поговорим отдавна. Вие - ей така да си почешете езиците и пръстите, а аз да ви дръпна леко завесите на един друг свят, в който иначе надничате с привидно отвращение. Но знам, че наистина ви интересува! Знам, че тайничко копнеете за него, колкото и да се правите, че го презирате. Един свят на freaks навсякъде около вас, който ви залива. Един свят от такива като мен.
През последните години татуираните се превърнаха в поносима мода, която се преглъщаше с насмешка и после някак си започна да навлиза. Не, че и днес всеки с ръка на сърце ще ви каже, че одобрява тъпанарите, които се рисуват, за да се фукат пред приятелчетата си. Но силно изрисуваните индивиди, които видно демонстрират, че не им пука, че украшенията по тялото им се виждат винаги стават повод за одумване. И не само те.
Всички вие ме познавате малко или много, аз не съм скрит образ, някои ме знаете от дълго време - други не, но това не е важно. Никога не съм крила, че имам пиърсинги. И не ви говоря за смешни украшенийца на пъпчето, мне. Имам точно две по-различни обици и през годините точно те станаха повод за толкова много грозно отношение към мен, че е направо смешно и куриозно.
←Това драги приятели се нарича лабрет. А онова, което се слага над горната устна се нарича монро. Две толкова безобидни неща, че някои хора ви вземат за извънземни.
Направих си го преди три години. Малко преди 16-тият ми рожден ден. Всички винаги питат "Как ядеш с това?", силно ги интересува дали минавало през кожата ми и какво имало от вътрешната страна. Да, драги, минава през кожата, за това му се вика пиърсинг, да, наистина ти забиват абокат в кожата и усещаш всичко, така че ако ви е бъзе от игли, не си причинявайте това. А ако наистина ви интересува какво има от вътрешната страна си го представете като пирон, задната част е плосък диск. И наистина трябва да спрете да задавате тъпи въпроси на хората като "Може ли да го пипна?". Това не ни е домашният любимец, че да го галите, дърпате и пипате. Ама като ви е толкова интересно, айде, пипайте. Въпроси от рода на "Болеше ли?" (докато всички сочат с пръст мястото върху собственото си лице) също са много досадни. Относително е, мога да ви кажа, че мен не ме болеше, но не беше и едно от най-приятните неща.
Мога да ви кажа, че дори след едно толкова дребно нещо по лицето ви хората изведнъж започват да гледат различно на вас. По-младите и хората с по-освободени разбирания ви приемат с респект и усмивка, старата школа ви гледа сякаш правите публичен секс пред очите им. Клатят неодобрително глави и винаги, ама винаги ви асоцират с пропаднали наркомани и въобще не ви вземат за хора. Още по-забавното е, че се вторачват в него сякаш имате отровен паяк на лицето си и въобще забравят да се държат прилично или пък, че имате очи, в които би трябвало да гледат. А най-забавни са реакциите когато се усмихвам, понеже обицата си се движи от венеца, който опира в устните когато се усмихвате тя се показва напред и всички потръпват отвратени. Някои просто извръщат очи и се правят на слепи, други въобще не си правят труда да скрият възмущението си от това какъв въобще пропаднал тинейджър трябва да сте, за да си пробиете лицето.
И до днес млади и стари ме питат защо съм си го причинила, но никой от тях не иска наистина да знае отговора, дори не ви изчакват да кажете причината, каквато и да била тя. Те вече са ви осъдили. Вече сами са поклатили глава и са абсолютно сигурни, че сте си го направили за изгъзица и да се фукате пред приятелчетата си. Е, да ви светна, има милиарди причини по света и тази е най-малката от тях.
← Тази си обица направих точно два месеца по-късно. Нарича се индустриал. Направих я защото усетих какво е да си бунтар и да втрещяваш хората, но я направих за себе си, убедена бях, че я искам и просто нищо не можеше да ме спре. Да, това е един дълъг барбел, по-точно е 3.5 см дълъг. Да, минава през цялото ми ухо, да през две дупки, да през хрущяла - да, боли. Това наистина боли. И да, прави се с един абокат (някои го правят и с два, но е по-неудобно, зависи изцяло от структурата на ушната ви мида), който се прокарва през ухото ви. Процеса на заздравяване трае много дълго. По принцип хрущяла е най-болезнената точка за пробиване по ухото, а това са както и да ги погледнете две дупки. Зарастват напълно до две години. В началото кървят, не можете да спите на ухото, боли непрекъснато, трябва да го пазите от удар и студ. Да уточня нещо за студа - не си правете обици през лятото и през зимата. Лятото е период на паразити, най-вече когато ходите по басейни и морета, а раната все още свиква със стоманата в нея, което може да доведе до сериозни възпаления. Не и през зимата обаче, понеже метала замръзва зимно време и кожата около него направо се вкочанява. Аз направих грешката да направя индустриала в началото на декември, не е забавно като ви духне един вятър и чак сълзи ви потичат от болка. След заздравяването това се оправя и си чувствате нормално ухото, само когато е зверски студено носете шапки. Сега вече се чудите защо го направих, нали?
Наистина е едно от най-болезнените неща, които съм си причинявала. И до днес понякога ме боли когато прекалявам да спя на него. Но болката никога не ме е накарала да съжалявам, обичам този пиърсинг напълно и безрезервно и се гордея с това, че го направих. Аз обаче понеже имам дълга коса мога да го крия когато пожелая, но ходя ли на опашка всички така са се втренчили в него, че ми става смешно. Какво толкова бе хора, това е просто обица, нищо, че изглежда толкова брутално, че ви се иска да се обърнете на другата страна и да изкривите лице от отвращение. Мислите си, че е мазохизъм, нали. Че е идиотско и провокативно нахално. Тази обица не е толкова мразена може би защото се намира върху ухото където вече всички са приели, че е нормално място за носене на обици. Все пак вида й продължава да стряска и всички съскат като я видят, все едно имам едва ли не забучен гвоздей в ухото. Големината определено впечатлява :D


Не желая да разказвам нелепите случки, които тези обици са ми донесли, а те наистина са много защото живеем в глупава и консервативна държава. Тук всеки ви взема за пропаднал мизерник когато сте различни. Съдят ви без да ви бъде даден шанс, пренебрегват ви, гледат на вас по друг начин и само си търсят причина да ви експлоатират. Наистина е жалко, че хората в държавата ни имат такива убеждения. Ще се опитам да ви простя за това, че си мислите, че сте различни. Но се замислете ако вашето собствено дете поиска такова нещо, ще му дадете ли? - Не. За това знам, че различните са малко.

Част от "невероятната" ни гледка!

G.S.O.H. a.k.a. Good Sense of Humor  - бе възможно най- правилното и напълно идеално заглавие, което ми хрумна за тази част и една втора на поредицата за ШУ и Шумен. Защото, о, вярвайте ми, за да учиш в ШУ ти трябва не само желязна способност за себеусмиване и хумор, но и мазохизъм в най-висока степен.
Самият Шумен сякаш се върти в орбита около университета. Всичко се движи само за студентите - влаковете, автобусите, кафетата, клубовете, магазините и най-вече денонощните будки за алкохол. А - и цените.
А всички ние сме чужденци в нов свят, събрани от забутани села в северна и източна България, никой в ШУ не е кореняк. Има индивиди откъде ли не - Провадия, Повеляново, Асеновград, Девня, Разградските села и къдеее ли още не. Дошли са тук да станат икономисти, програмисти и учители. Дошли са тук - на края на света - за да избягат от градовете си, от училищата си, от семействата си, от приятелите си и най-вече от себе си. Набутали сме се в огромните общежития и живеем с хлебарките. Мизерията е безкрайна, часовете за топлата вода по високите етажи са лудост и вече почти научих чалгията "До край" наизуст. Асансьорите са смях до пръсване и живота протича в това да търсиш само шанс и свободна секунда да се махнеш оттам. Например някой бе забравил да спомене, че 13 е ден без лекции и аз мятам малко багаж в раницата и хуквам да гоня влака (все пак, да се невиди, съм там от неделя сутринта). Умирам си да се махна от Шумен колкото се може по-скоро! Хващам влака София - Варна заедно с още тумба студенти в голямата жега следобяд, винаги е фраш и всички се бият за свободните места, често пътуват и прави в коридора. На мен ми отнема по-малко от половин час да стигна до Каспичан, да сменя влака в посоката, от която идвам и три часа да се тантуркам до Русе. Ужас на мандаринки.
Сутрин в седем без нещо ни буди слънцето, което така яко ти пече в очите, че не можеш да спиш. Има няма-час по-късно ни буди влака, понеже живеем до линията, на всичкото отгоре от другата страна на линията (вижда се на снимката) е един от главните пътища на Шумен и коли и влакове и чалга се носят като миризмата на мухъл навсякъде.
Града е една голяма поредица от баири и долове, или се спускаш или се изкачваш на някъде, всичко ти е далеч - центъра, гарата, дори най-простичките неща като най-близкият супермаркет пак са далеч. Само щото университета ни е на края на града (буквално в гората) и няма нищо в близост до него.
Въобщеее... нямам вече дори желанието да разказвам повече. Очаквайте втора част.

Снимката е противопоказателна на темата

Но това малко понякога е цяла пропаст.
След като снощи една малка скалъпена от мен история за описание на целият ден 08.09 обиколи нета доста хора останаха възмутени и потресени от нея. И всички те бяха прави да се възмущават, но няма да я разказвам и тук. Просто не е нужно. След като почти през цялото лято VRAI остана самотен и забравен ми се иска сега да имам с какво да го възродя, но няма. Всичко, което се случва е лошо и не си заслужава да се описва или да достига до останалите хора.
Само след ден-два окончателно се местя в Шумен, а университета започва на 12-ти. Доста от вас, ако не й всичките знаят историята, която се скри зад мен и заминаването ми за ШУ. Тези, които я знаят, пределно ясно знаят, че не е приятна. Останалите просто няма нужда да знаят. Вярвах, че един нов живот започва, но някои неща са по-силни дори от мен. Системата е много по-силна от мен и дребните ми желания, но това няма да ми попречи да направя всичко, което мога по въпроса.
За останалото не мога да кажа друго, ако искате да сте близо до мен, следете ме в G+. Плюс се превърна в арена на живота ми напоследък и по-удобно място да споделям нещата, отколкото тук. За съжаление. Почти три години, но няма да изоставя VRAI, просто ще стана още по-рядко виждан блогър, отново за съжаление.

В G+ можете да ме намерите като I.A. 'Nezzo' Hristova. Ако нямате покана - https://plus.google.com/i/3F27H884Zrk:TQiNfGkXN_8