Последни смели щрихи в облеклото и избора на грим за една следобедно-нощна среща, която се случва за първи и последен път в живота ми. Очевидно вече закъснявам и нахлувам в кухнята с протегната ръка и острото "Дай 10 лева", единият ме изглежда грубо над тигана, другият повдига вежда от леглото.
- Кво бе? - продължавам с нахалството аз и мачкам рошавата си коса с ръка.
- Вземи си - ми се отговаря, вземам си и изхвърчам навън, едва успявам да обуя обувката и хуквам по стълбите, на вторият етаж решавам, че трябва да се спъна и се вкопчвам в парапета като бабичка в автобусната седалка, не успявам да падна и смело продължавам. Живееш ли на третият етаж, свикваш със стълбите. Излизам навън и комшията ми хвърля погледи, нямам никакво желание да ме обвиняват в педофилизъм, ама това момче си го проси! Смигам му и продължавам надолу по улицата, стигам до спирката и зачаквам очевидно изнервена, вдигам лява ръка да гледам часовника непрекъснато, след малко автобуса идва. Някак успявам да пристигна точно когато трябва и въртя телефони, една сладка чернокоса мацка ме оглежда стабилно и аз я гледам като теле с характер. А обикновено не правя така.
Пристига ми русата компания и се запътваме надолу, чакаме да се съберем всички калпаци. Няколко часа по-късно, маса пълна с бири и картофи, се разотиваме. По целият път на обратно решавам, че трябва да крещя, свиря, викам, пея и какво ли не. Плюс това да ме гонят по улицата, замерят с цветя и да ми подсвиркват. А, да, и един ме обара. Прибирам се, някак, най-накрая малко преди полунощ или не помня и решавам, че ще се къпя. Стоя до един и половина да се лакирам, защото не мога да пропусна да го направя с новият лак, който е тревисто зелен и изглежда все едно съм бъркала в казан с отрови. Лягам си по някое време, захърквам сладко и след има-няма 3 часа ми се звъни на пожар по телефона. Отварям едното око и гледам 6 часа сутринта, вдигам и ми се крещи:
- Да не си забравила! Ставай!
- Остави ме намира! - крещя аз в отговор.
- Няма да те оставя, ставай! - и започва да ми говори за някакви песни и вбокс, а на мен очите ми хикс, ебават ли се с мен? Слагам първите дрехи, които видя, дори не успявам да се гримирам, хуквам пак надолу и пак ми се звъни.
- Побързай, че почнахме!
Три пресечки преди да стигна даскало се чуват нечовешки цигании... хората се споглеждат по улицата, вдигат рамене и се чудят. Отивам и гледам един куп пияни глави, кой от снощи, кой от тая сутрин, клатушкат се, играят хоро на улицата, един цигански оркестър свири и всички крещят. В 7 часа сутринта. Барикадирали предните врати на училището, дори учителите не пускат.

А по-късно главата ти бучи като влакова свирка, усилиш ли музиката над определен тон се чува все едно слушаш рок в банята, на вълни и ти кънти в главата. Караш се на всички да не викат и единственото, което чуваш е "Ботев има бал!"

Съжалявам, че не мога да пиша тук напоследък, но живота ми е парен влак без мъничко спокойствие. Третата част "излезе" миналата седмица, благодарение на голямото прецакване, което получих (тя си знае) и вярвам, че не заслужих.
Ето ви съвсем малка част от него, отдавна работя по част 4 и тя се получава много по-добре, останалите просто ги е сполетяло щастието да имат шанса да четат...

Той се изкашля тихо и мълчанието от тихо се превърна в мъртвешко, сякаш дори огъня спря да пука за момент. Когато заговори, гласът му беше дрезгав и дълбок, сякаш самият Дявол произнасяше заповедите си.

            - Правили сте го и преди, ще го направите отново. – правеше големи паузи между изреченията си, караше всички да го слушат погълнати от думите му.

            - Нека тя ви погълне, нека затвори очите ви със студената си ръка, нека усетите полъха на расото й, нека видите проблясъка на косата й. Нека чуете и най-малкият шум, нека не се страхувате, нека жадувате за кръв. – и той продължи.

            - Вървете, тичайте през нея, той ви чака отвъд. – всички, които бяха насядали се изправиха, стесниха кръга около огъня. Докато Ник се усети, Вероника се бе присъединила към тях, бе извадила от сака оръжия, за които той не подозираше - предимно ножове - беше съблякла якето си и на гърдите й се кръстосваха две черни ленти, който придържаха две мачете за гърба й, като крилата на демон.

Възрастният мъж се приближи и разпери кокалестите си ръце на скелет, всички го последваха и докоснаха върховете на пръстите си, описаха огромен кръг около огъня и сведоха главите си, разнесе се тих и жужащ шепот, всички повтаряха едни и същи думи, които Ник не можеше да различи, не бяха на познат за него език. Само Глад бе вдигнал очите си към небето, някак Ник успя да долови силното шумене на океана, който бучеше и се вълнуваше точно сякаш зад гърбовете им. Глад се усмихваше и произнасяше същата молитва, изведнъж той изкрещя и тихият му и дълбок глас се превърна сякаш в писък от самата бездна, която се разтвори под краката му, десетки очи блеснаха на светлината на огъня, изпълниха се само с желанието за кръв и Глад изкрещя:

            - На лов!

Всички грабнаха оръжията си и от гърлата им изскочиха ужасни крясъци, засилвайки се всички се понесоха към гората като при началото на война двете страни се сблъскват една с друга, удариха се челно във врага и телата им потънаха измежду дърветата, само Глад остана усмихвайки се до огъня и пак зае старата си поза.

Дълго време се чуваха само писъците им, някои ръмжаха, други крещяха думи на същият непознат език. Малко по малко заглъхваха удавени от гората и мъртвешкото й тихо присъствие. Не се чу нито един изстрел, нито едно издрънчаване на оръжие, не се видя нито един проблясък, не се чу нито един звук от чупене на клони. Само океана тихо мъркаше зад гърба на Глад и сякаш сам умираше да се включи в лова.