Или поне така казват, но на мен не ми се вярва. Де всичко да бе така последно оставащо.. и после какво?
По обяд, от интернет кафето на университета, в един мрачен смотан четвъртък, в който много ме боли главата, иска ми се да се върна в общежитието и да си легна, да се наспя като бял човек и да не мисля за утре. Е, пак казвам, де да беше толкова лесно.
На вас какво ви се иска днес? Ама точно днес? Да е по-хубаво времето, трафика да не е толкова натоварен, да има какво да облечете, нещо да ви усмихне?

Много ме питат как е на 19. Казвам, че разликата се усети на 18. Някои също така ми пожела да стана много, много добър блогър. Не веднъж съм чувала хора, които ме четат да казват, че аз съм детето на блогосферата и всички израствате с мен, малко по малко, пост по пост, дума по дума. Успех по успех, училище, книжка, университет, рожден ден.. успех след успех. Гордеете ли се с мен? Какво можете да кажете за мен? Едни казват, че не си поплювам и това им харесва в мен, други го смятат за излишна прякост. Някои ми казват, да не спирам да бъда все така борбена, силна и непреклонна, други биха ме описали като инат.

Е, драги ми читатели, колкото и там да сте вече, кажете ми, коя е Nezzo и тя ще ви каже какво сте разбрали за нея вече почти три години. Не е ли това равносилно на факта колко обичате мен като блогър, начина по който пиша, начина по които продължавам. Tell me if you dare!