По това време на годината, о, по това време на годината се случват доста интересни неща. Първото, което смятам за направо завладяващо мислите и желанието за малко различие в скучния град е пазаруването за Нова Година. А мисля, че се сещате в какво се състой то, о да, алкохол и фишеци. Или трябва да го кажа по друг начин, за да не ме разберете грешно. Пиротехника! В огромни количества!
Забавно е как по това време на годината всички баровци забравят откъде са дошли и отиват на пазаря да се пазарят за най-големите пиратки, които незаконните вносители притежават и да се борят кой ще завърши с най-много откъснати пръсти. Уви обаче, тази година стилно бях намислила и аз да се включа към лигата на псевдобароците и определено да си купя шоуто.
Тук имаме едно разбиране, че ако мислиш да ходиш на пазара трябва или да си мега смел или да имаш придружител с черен колан. Друга мисъл е обаче, че дългото ми време прекарано в живот с другата раса приятели ме е направило направо стоманена за този тип предразсъдъци и аз подготвих непростимите оръжия. Та кой може да прости на мацка с огромна усмивка, която си разбира от работата и има нескрито откачени обици. Да не се чудите въобще защо не ми искаха години, а и да бяха. Нали ги имам.
Не знам вие как го мислите, но аз определено мисля да си върна блога, това моето вече е простотия. Не стига, че изтрещявам тотално покрай бала, книжката и още куп неща, но майната му на това поне засега.
Вие да се каните случайно да вдигате някой град във въздуха?

Ето това направо трябваше да са Мемоарите на една гейша. Почти три месеца си заминаха докато се опитвах да се докопам до шофьорската книжка. През какви премеждия минахме всички и колко ни е било страх вчера на изпита не може да се опише просто с думи. Много ми е трудно да повярвам, че никога повече няма да видя тези хора, а толкова дълго време прекарвах с тях всяка сутрин.
И въпреки, че въобще не исках и всичко тръгна насила, нещата се сведоха до това, че всяка сутрин трябваше да ставам прозявайки се докато другите спят, а аз да се мятам в Лагуната и да карам. Вчера беше последният ми изпит, взех го, мамка му взех го. Именно това си казвахме всички малко след като усетим, че коленете ни ги няма докато слизаме от колата.
Определено напрежението беше нечовешко, снега заваля точно един ден преди изпита ни, а никой не беше карал в такива условия. Практически трябваше да се научим да караме в сняг на самият изпит. Забавно беше да гледаш как всички стоим около една маса и всеки му треперят ръцете или краката докато настойчиво твърди "Спокоен съм!".
Определено ще ми липсват колегите и откаченият ми инструктор, когото за нищо на света няма да забравя! Сега ми остава само да чакам и догодина да си получа книжката.
Шофьор не се става лесно, определено ти трябва кураж. Но когато си на 18 и си от женски пол ти трябва цяла торба с кураж да се качиш в колата и да караш...

Сега е една от онези вечери, чувам как музиката се пропива като фон около мен. На пропитата тиха светлина, какво клише, каква убита златна поквара. Приятен мъжки глас пее текст, който не различавам. Усещам гланца върху устните си, приятният му аромат. Усещам студените си пръсти, който странно се докосват до нечия кожа. Мирише на мандарини. Този мой ужасен навик, но ми мирише на свобода, на желание, на страст. Музиката е бавна и бърза, приятна и унасяща. Кара тялото ти да се движи в бавен ориенталски танц, дори и да не го можеш. А аз го мога, музиката е в мен, тя е част от мен.
Знам, че той е там и ме чака, но не бързам. За първи път в живота си не е важно да бързам, ежедневието може само да гледа нахално през заледения прозорец и да завижда. Да, да завижда. Какъв е тази нощ? Или по-точно кой е? Перфектният или поредният. Онзи, с красивите сини очи и дълго тяло, който има усмивка караща дори майките в чакалнята да се топят, "но той е само младеж!", "но тренира каяк!". Или онзи с тъмната кожа и черни очи, онзи на пръв поглед нищо особено, но с толкова гореща кръв, че просто я виждаш през кожата му. Знаеш, че той е.
Онзи с красиви изпъкнали устни, който изглежда страстно с цигара. Или пича с леко набола брада. Русият, онзи същият, който ме гледа и имам чувството, че не ме вижда.
Не е от значение.
Всички са еднакви в края на времето. Всички са един и същ и същият е едновременно всички. Мирише и на малко парфюм, едва доловимо. Усещам странна трепкаща топлина по върха на кожата си, не ми е горещо, не изгарям. Само го чувствам. Понякога го сънувам, всеки път е различен. Понякога е целият черен, дори силуета му липсва. На сутринта си спомням само части докосвания и нечии устни. Понякога е млад, прекалено млад, но сладък по свое му. Умен и чаровен, той се интересува от други неща. Понякога  страстен, горещ, всичко е един момент, в който се опитваш да достигнеш другия и знаеш, че това ще ти се изплъзне. Но в действителност... там е само един. Един с много лица.



55? Да, това е числото на покварата. Числото на лицемерието, това аз създадох, вие подпомогнахте. Всеки изминал ден се издигам, но нека днес е 55. Нека е.