Така и така сте тръгнали да го правите. Така и така сме се подкарали на омраза в последно време, сега ми е момента да лицемернича.
100тния последовател ще получи книгата, която преди не успя да отиде при никого.. а именно, Пълен напред, Джийвс. Няма срок, няма дата, само 100тния.
Ако той не е попълнил някакъв начин за връзка с него в блогър профила си да остави коментар тук с начин за връзка.
Успех ви.

Преди много време, още в началото на тоя блог правех интервюта с много хора, с много от тях създадох безценни приятелства. После просто спрях, което беше грешка. Поскоро май интервютата са станали много модерни в блогосферата, но аз не го правя заради това. В случая, го правя защото искам да ви покажа един човек, с невероятен талант, който заслужава да бъде видян от повече хора...

Quos или просто Влад за мен е страшно талантлив фотограф, когото много уважавам и който ме вдъхновява непрекъснато. Често ме кара да оставам с отворена уста след някоя негова изява, понякога ме кара да го хвърлям в критика, но сами ще разберете това когато видите на какво е способен. Срещнах Влад преди няколко месеца в Ние снимаме, грабна ми вниманието от самото начало и по-късно осъзнах, че той е не само пекан фотограф, но и страхотен човек, радвам се че проекта ни запозна дори и нещата да се промениха след това. Можете да го следите постоянно в личният му блог, който ще ви сервира страхотни снимки може би не непрекъснато, но достатъчно да витае красива слънчева мъгла в главата ви до следващият път.


Едно лилаво бомбе по-късно и Влад сяда от другата страна на масата ми за виртуално кафе и ме застрелва с първата си изцепка. Направо от упор ми изтърсва "Аре, ще ме почваш ли"...
И аз го почвам, какво да го правя.

Първоначално си мисля да го карам през просото, но после ми хрумва да започна от самото начало на началата и го обстрелвам с въпроса "Любим спомен от детството?"
А той разбира се дори не казва гък и отговаря послушно.
Голямата ваканция, която прекарвах на село при баба и дядо. Бяха незабравими мигове. Ако мога да върна времето назад, бих искал пак да съм там.
Помниш ли първото просветление за това, че искаш да снимаш?
Бяхме на море с нашите, баща ми ми даде една Смена 8М. Снимах ги с майка ми, имаше някаква тръпка, когато погледнах през визьора. Светът беше друг.
Питам го на колко беше, но той ми се измъква с отговора, че не помни. После обаче май му просветва и ми казва "Не повече от 4-5 клас"
Кога сам си купи фотоапарат?
Хм. Доста по късно, вече бях в техникум. Беше немски, мисля че Piko / не съм много сигурен /. Интерестното е че работи със специални ленти, те имат само 24 пози. по-малки са от стандартните, които са 36.
Много ми е любопитно, много искам да знам и го питам "И фотографията остана в теб и до днес?"
Явно се е таяла вътре в мен, защото до преди няколко години не бях толкова запален. След този апарат имах един Никон и после Канон, и двата с ленти, но без сменяема оптика.



В тази връзка, кажи ми, какво те вдъхновява?
Много неща. От малко листо застанало нестандартно или по-точно не на място до красива жена, пейзажи, небе...всичко. Няма нещо определено.
Знам, че искаш, но готов ли си да направиш хобито професия? Не говорим за способности, психически готов ли си да превърнеш удоволствието в задължение?
Дали съм готов...хм, мисля че не. Има още доста да науча, за сега ще остане само хоби.
И в това се учиш непрекъснато, но ако просто не ти идва отвътре, дори с учене не можеш да го постигнеш. Откровени ли са другите към теб когато оценяват работите ти?
Малко са тези които казват това което мислят или по точно са малко тези, които знаят каква трябва да е снимката. Да кажат например композицията куца или тая лампа по средата разваля цялата снимка (намига ми, това беше моя изцепка). Повечето казват "много хубава снимка" или "абе нещо й има, като нарисувана стои". Членувам в един форум, но там също критиката не е градивна, ако не става снимката директно я скриват от общата галерия.
Кофти, срещал ли си грубо неодобрение или ядна критика?
Разбира се. Дори в началото протестирах, исках да ми обяснят какво точно куца на дадена снимка, после разбрах че няма смисъл, те се мислят за богове, а ние просто щракаме.


Значи не се смяташ за про?
Не. Определено не.
При мен музиката и фотографията вървят ръка за ръка, при теб така ли е?
Определено и при мен е така, аз без музика не мога. Тя е първата ми голяма любов.
"И последната" се шегувам аз.
Въпреки всичко, ти не си само един обектив и две очи, кажи ми какво друго обичаш да правиш?
Хм. Много неща: обичам да пътувам - много. Обичам хубавата кухня, не само българската, обичам да се наслаждавам на хубавите неща. Не мога да не погледна красива жена, която минава покрай мен, но никога не се обръщам след нея...колкото и да си заслужава.
Защо? (направо съм потресена :D)
От една страна не е прилично, а имам гордост. Не се имам за простак, който ще подсвирква и зяпа.
"Брей, брей!" - направо констатирам аз... 

Тази е тук по мое настояване! :)

Спирам да те измъчвам, кажи ми нещо за себе си през твоите очи?!
Наскоро една много добра моя приятелка ми каза, че в миналото съм бил член на някакво бяло братство и затова сега ми е трудно да приема света такъв, какъвто е. Все търся нещо различно.
Направо ме убиваш, да не знаеш кое е бялото братство!...
Следва малко теглене на локуми за братството и последният ми въпрос към Влад.
Последни думи, можеш да ги използваш и ако мислиш, че има въпрос, които не съм ти задала?
"Какво не бих снимал?"
Болката у хората, има неща, които не могат да се изразят със една снимка, а според мен и не бива...

....Dr. Facilier

©Nezzo

Всеки рано или късно стига до един момент в който се чуди "Какво по дяволите да блогвам?". Ежедневието вече не е толкова завладяващо или заслужаващо да се спомене. То просто те лапва и те изплюва без дори да си успял да затвориш очи. Не се намират магьосници, които да вадят пингвини от цилиндрите си (явно освен мен). Любовта по разни разноцветни и причудливи рокли не е нищо особено освен скучен процес на самоосъзнаване. Да му се невиди дори Лагуната на ми е интересна вече. Това, което знам за нея е, че трябва да стана рано сутрин заради нея, да отида на спирката където тя ме чака, да се кача в нея и да я запаля, всичко след това е да си прикача комплекта очи дори и на задника и да тъпея докато инструктора гледа през джама или си чеше носа. Какво по дяволите друго важно има в нея.

Кой знае пък... може и да съм се изтъркала. А може и да не съм...
И хората си имат срок на годност. Или поне така казват. Попаднах на стара книга изровена от забравен рафт в библиотеката в даскало, сигурно никога нямаше да я намеря ако не умирах от скука и не се намери момиче, което да ми каже да я взема. Случайно да вярвате в случайности?

И така, този уикенд си казах, че си вземам почивка от всичко и всички и го прекарах в гледане на Supernatural. Добро решение като се има в предвид, че е единственият сериал, който ми е харесал от много време насам.

Всяка от тези снимки е уникална. И всяка от тях е свързана с ежедневието ми. Уникални малки погледи на места, които изобщо не са били уникални. Гледки от двора на училището ми, от градината на баща ми, от сградата ми по теория или в един розариум. Де всеки да имаше такова ежедневие, нали. Малки епизоди действия запечатани в снимки, цветове, природа и време.

И така и така точно сега нямам за какво да ви говоря въпреки урагана покрай мен, защо просто не ми кажете как минава вашето ежедневие? При мен колкото и откачени неща да се случват пак са си ежедневие. Не ми е необичайно да подвиквам късно вечер на пичове в парка или да се обръщам след мацки по улицата. Не ми е необичайно да се спра и да снимам това, което искам да снимам. Ако ще да е общината (която е грозна между другото). Не ми дреме дали ще си пея Pries по улицата или Cee Lo Green. Не ме интересува кого точно ще видя днес и как той ще погледне на мен. И т.н. и т.н.

Нищо не идва даром в тоя живот. Или си късате задниците от работа за него или се отказвате от идеята. Богопомазани няма. За сметка на което има чудовища, дявол, подземен свят, Деня на страшния съд ако щете. Може и феи на зъбките да има, тях все още не съм ги видяла. Но това, което със сигурност виждам по улиците е смърт. Нея я има навсякъде.

Днес, след милион премеждия и трудности изпълних една от големите мечти в живота си. Напълно сама, напълно без подкрепа. Водеше ме единствено огромна смелост и желание натрупвано с години.
От години си мечтая да даря кръв. Знам, че децата не си мечтаят за това, но аз... аз винаги съм го искала. Преди няколко години потърсих информация за кръводаряването и след като се оказа, че няма нито една причина да не мога да стана кръводарител си обещах, че веднага щом навърша 18 ще го направя.
Само Бог ми е свидетел през какво минах, но тази сутрин дори труп да имаше пред вратата това нямаше да ме спре. Излязох, отидох до болницата, всичко вече беше уредено. Единственият проблем беше, че имам проблемни вени и още в петък се бяхме договорили на начален опит. Само аз си знам колко ядосана бях за това, че желанието ми да даря беше безмерно, а щяха да ме спрат едни глупави вени.
Екипа беше шашнат първо от това, че дарявам безвъзмездно. Всеки на когото казах ме гледаше тъпо. А първата сестра ме погледна и ми каза "Мина много време откакто някой даряваше кръв доброволно..."
Тази сутрин прекарах над два часа в кръводарителният център, което изобщо не е нормалното време, но аз бях жесток случай. След над половин час търсене на подходяща вена, станах донор. Това беше едно от най-великите неща, които съм правила в живота си. Целият екип се държеше направо невероятно с мен, размивахме се със сестрите и другите кръводарители, разправяхме си шеги, говорихме си за плазми, пържоли и пари. Единият дори каза, че ще ме вземе за снаха, а думите му когато ставаше от леглото и ме погледна бяха "Кво става бе, герой...". Това бяха думите, които означаваха толкова много за мен, колкото нито една от всички останали думи, които чуваме всеки ден...
След милион команди, стани, седни, легни и тъпкане със шоколад и кола и бисквити, много ама много благодаря на едната сестра, която през цялото време беше до мен и ми мереше пулса и кръвното и какво ли не.
Никога не съм срещала по-невероятен екип, бяха страшно мили, отворени и грижовни. Без малко да се изнеса от стаята точно когато ми вадеха иглата, но се разминахме накосъм. Това, което много ясно си спомням от онзи момент освен ужасното изтръпване на зъбите бе три медицински сестри над мен, всяка ми вика нещо различно. Едната викаше "Дишай дълбоко" другата "Гледай ме в очите! Гледай ме в очите!", а третата вадеше иглата и каза "Това беше, браво!". Но това на вас няма да ви се случи!

 Хубавата изненада беше, че има доста кръводарители, въпреки че всички даряват за нечии операции, имаше много млади хора. И всички, които минаха когато аз бях там бяха кръводарители за първи път. Гледах ги и мога да ви кажа, че при всеки беше строго индивидуално. Някои изохкваха при забиването на иглата, други си мълчаха прекалено много. Имаше от най младите (мен), до най-старите (един дядо, който дори се усмихваше като го бодяха).

Уви явно безвъзмездното кръводаряване е нещо наистина рядко срещано. И мисля, че за това всички се държаха толкова готино с мен, но не беше точно така. Няма да ви призовавам да дарите кръв, не. Това е строго индивидуално решение. Това, което изключително много ме подразни в българската психика беше, че всеки, който разбереше какво съм правила ме питаше "Платиха ли ти?"


Приятели... или тези, които останахте. Винаги можем да променим заглавието на "Кръвта НИ е живот". Кръводаряването е почти безболезнено, дарявате 410мл от кръвта си за някой, който се нуждае повече от нея. И без това имате средно 5 литра в себе си, не се стискайте. И най-важното - е БЕЗВЪЗМЕЗДНО!

Ей така, мога да ви задавам въпроси всеки ден. Да продам душата си на дявола в желанието да водя контакт, а не да си пиша/говоря сама, но аман от тая тема...

Защо не пробвате да се замислите кое е най-значимото за вас днес? Не утре, не вчера. Днес!
Не колата, не семейството, не ежедневието. Онова значимо нещо, което ни тегли напред. Стъпка по стъпка.

Ето ви идея, за мен най-значимото нещо днес е, че едва след няколко часа ще успея да сбъдна една от огромните си мечти, нищо не успя да ме спре и сега когато съм на крачка от това да го направя единственото, което може да ме спре не зависи от мен, а от тялото ми.

Не ми отговаряйте ако трябва, но си помислете. Кое наистина има значение днес?

СПИН е от онзи вид болести, за които четете и чувате, но до които не се докосвате. Често ми се е налагало да се сблъсквам с кампании срещу болестта, няколко пъти ми се е налагало да пиша за нея дори. Но нито един път досега не съм го правила. Досега...

Днес в даскало провеждаха тестове за ХИВ, много късно разбрах и изобщо не се бях записвала, но се оказа, че е избирателно пък и нещо не достигали хора и отидох. Никога в живота си не съм се притеснявала, че може да го имам. Но нещо ми прищрака когато седнахме на болничното легло и един от трите въпроса, които ти задават там е "Имате ли татуировки, пиърсинг?"...
Тестването е напълно анонимно, почти безболезнено (ако не се страхувате от игли или ви прилошава от кръв) и изключително бързо. Също така според данните 99.9% успешно.

Всичко, което ви остава накрая е една дупчица на пръстта, която след известно време изчезва и спомена, разбира се. Една от причините огромен процент от заразените да бъдат открити в напреднати стадии, е именно защото никога не са си правили този безобиден тест. Аз го направих от любопитсво, други го направиха от притеснение, някои просто искаха да са сигурни. Уви, пак не бяха много... 47 души, аз бях 46-ти номер...

Цялата процедура протече неусетно. Питат ви коя година сте роден/а, имате ли татуировки или пиърсинги и дали са ви правени някакви операции. Срещу тези данни слагате подписа си в знак на съгласие. Убождат пръстта ви, както когато ви вземат кръв (почти безболезнено е, аз го усетих все едно те удря ток... дори имахме случай, в който момичето много се страхува от игли, но дори самата тя потвърди, че не я е боляло и го забави бързо след като й казахме да не гледа), разбира се болката е строго индивидуална, аз съм се подлагала и на по-болезнени неща, но за това ви дадох пример. Цедят няколко капки от кръвта в нещо като малка капачка и го поставят в едни специални пластинки с отвор, по-просто не мога да ви го опиша. На принципа на тестовете за бременност са. Изчаквате няколко минути и ви казват резултата. На нас ни раздадоха книжки и презервативи, бяха много мили и внимателни и всичко стана много бързо.


Няма да ви пиша повече, досега не се осмелявах да пиша за СПИН защото е едно от малкото неща, с които не съм се сблъсквала лично. Но ако искате да знаете, не се чувствате сигурни, любопитни сте или просто искате да спасите живота си навреме - направете си теста. Може да не ви коства нищо, но може да ви спаси...

Nezzo

Като малък блогър много ми се искаше да кажа това, оттогава досега нищо не се промени, само дето сега имам смелост да ви го кажа.
Тоя блог е напът да изчезне и само виновни ще сте вие драги, мили, безценни читатели. Празнувайте колкото си искате за моя сметка. Тоя пост има много имена като... "88 последователя, толкова читателя и нито един не прояви малко уважение да ме коментира" или защо не "над 100 кавала, които си го просят", може и "скапаните читатели на 21 век ще ви изядат пръстите и достойнството, барабар с уважението".
Благодаря, да ви е сладко.