Тези дни съм такъв труп, че не намирам време да се осъзная, камо ли да пиша тук. Но понякога идва и време да поправяш нещата.
Организацията на срещата върви много добре, за тези, които се интересуват. Обратно на очакването, че все нещо ще се прецака, но време има.

Колкото до това заради, което ви пиша пък, какво правихте вие последните дни?
При мен беше голяма лудница. В петък бях на вътрешен - взех го! иее, малко се самопрецаках, но дори и най-добрите грешат, но го взех! Толкова не можех да повярвам, че като се прибрах си метнах чантата на пода на стаята и започнах да крещя. Вечерта бяхме с приятел на кафе да го отбележим, малко коктейли, малко джин по-късно трябваше да се прибирам, понеже ме чакаше рано ставане.
Ставам в събота сутрин в безбожно време, 7 без нещо и докато другите къртят блажен сън си мрънкам защо пих и защо трябва да се обличам и да зъзна в тоя студ и мрак, да хващам влак и да се лашкам до някъде си с някакви неприятни бабета/дядета. Уви обаче очакванията ми напълно се сринаха. Пътувах наистина с един дядо и баба и с двама младоци, страхотно си изкарахме, не беше разговор за жени, компютри и футбол, че и пари естествено! Хахаха и после кошмара започна.

 Забравих моментално колко много ме боли крака и прекарах почти 8 непрекъснати часа в каране на блъсната и очукана лада по черен път с камъни, баири, локви, дупки, мостове, реки, скали и един тракторист, който много се смя като видя, че карам аз....
Признавам ви го, мозъка ми стана на сурватка. В един момент имах чувството, че посред нощ ще започна да натискам с крака съединител и газ...
Уви, не се случи, но видях сметката на тая кола. Хахах, акумолатора се изтощи цели два пъти, на всичкото отгоре половината антифриз извря и започна да пуши и кипи, и смърди. Пълна програма мизерии :D
В края на деня осъзнах, че съм ужасен шофьор, но ми стиска да се кача в кола, да я запаля, да я закарам от точка А до точка Б и да я спра. Но само на първа или втора :D Нали казват, човек се учи докато е жив.
Прибрах се и умрях. Кондуктора се опитваше да флиртува с мен във влака, но ми беше толкова изморено, че исках просто да го изритам, дори не видях как изглежда, че да си пофлиртувам с него. Пхахаха, чак да не повярвате! После ми умря коня като осъзнах, че слушалките ми са се прецакали и ще трябва да дам нова 30чка за нови. Стига бе!
А после се сопнах на продавача в магазина до нас! Ще ме пита той каква крушка искам! Аз откъде да знам, от крушки не разбирам!

Днес е ден за релаксация, май, уж. И аз не знам. Нещо ме събуди още в 7 и оттогава
нямам мира. Сърби ме нещо да отида на разходка, да поснимам, да си издълбая някоя тиква. Ще видим. На вас готин Хелоун ако го празнувате, ако не - готина неделя. ;)

Истина е, че мина почти цяла година от предишната среща, която беше декември миналата година. Идеята дойде спонтанно и неочаквано, но пък се хванах за нея и си казах "защо не". Крайно време е да сложим край на цупенията и дразгите и да се съберем тези, които останахме на по бира.

Принципно срещата я организирам аз (понеже аз организирах предната, май е наследствен бизнес), чувствайте се свободни да дойдете каквото и същество на подземният свят да сте, само да сте от Русе, а може и да минавате оттук. :)

Срещата ще е на 6ти ноември, пада се събота. Ще сме При Тони в 20 часа. Ако нещо не ви е ясно можете да ми пишете мейл или да ме намерите в скайп, тези ми данни ги има горе в менюто "За мен".

Елате, ще си изкараме готино :)

Не успях да ги избегна.
Не мислех изобщо да го отбелязвам тук.
Но се сетих, че така нито един от вас няма да се сети.
И после сами ще съжалявате, че сте ме разочаровали.


Ден като ден, една обикновена неделя.
Нищо повече.

Доста време мина. Доста отдавна се каня да пратя Джийвс на гости на някого. Сега той окончателно търси своят дом и обещава да не ви разочарова. Да ви развесели, обърка, учуди и изкефи.
Ако го искате, драснете един коментар по-долу. Колкото повече, толкова повече.
Срока е до 25 Октомври и ако не се съберат 7 оригинални коментара, Джийвс остава тук.

Щастието се усмихва на всеки, нали. След дълги и ужасно странни месеци в търсенето на третата книга на Истинска кръв я намерих. Или тя намери мен.
Обичам мистичните ситуации, но с тази книга си беше истинско приключение. Месеци наред след излизането й не я откривах никъде. Нито в първите дни. Преди две седмици докато си търся учебници очите ми я мернаха в най-нещастната книжарничка, място, за което дори не съм си и помисляла.
И така, хапнах и отидох до там днес, след като черният късмет ми прати най-страшната си и грозна усмивка в лицето (виждате ли, изнизах се от последните два часа, вървим с приятелка по улицата, смеем се... и какво да видя, насреща ми госпожата ми по история. И как човек да се скрие в тая ситуация? ... "- Къде отивате момичета? - Да ядем госпожо. - отговарям аз и вкарвам корупният си чар. - А ще се върнете за часа, нали!? - Да, ест госпожо!".... след което могъщо протестирах черният си късмет и се смях и се хващах за главата). Купих си я. Седнах на централна пейка точно на пъпа на центъра дето се вика, намалих музиката и се зачетох. Признавам ви го, бях сензацията на деня, по центъра на Русе можеш да видиш какви ли не идиотизми, но човек, да чете книга - никога.

Които не ми е посещавал блога преди или го следи отскоро и чете този пост да не бърза да ме съди. Предполагам, че повечето, които ме четете или някога сте посещавали Книголандия знаете книжният ми вкус. А той е безграничен, всеяден, различен, реалистичен и отново безграничен. Колкото до True Blood, това е втората подред вампирска поредица, която съм чела и уважавам. На моменти и тя не ми понася много и то след като си представям главната героиня в кожата на Ана Пакуин (която не понасям). Но пък за това и поредицата е на второ място, а аз не съм чела никак малко тинейджъско фентъзи, деца. Никак малко. Стигала съм го заглавия, за които никога не сте чували и никога няма да чуете. Поредици от по 8, 10, 15 книги. Но вече съм говорила надълго и нашироко за това, отново, който ме следи - знае.

8 дни +- няколко часа остават. Само осем. Няма да правим някакво отброяване, не се тревожете. Отбелязвам го за себе си.

Поуката от историята с книгата я знаете, много са ви я повтаряли, но винаги я пренебрегвате. А тя е именно, "Очаквай неочакваното" или казано във връзка със ситуацията, "Дори най-неочакваните места могат да те изненадат" или по-скоро, точно те могат да те изненадат. Май ви обърках.
Петък е, аз съм хоум алоун, както през всички последни седмици, гледам Supernatural, че с това ми темпо на живот ще си умра на първия сезон. Лакирам се в най-странни неочаквани комбинации, какво ми стана пък на мен... преди изобщо нямах навика да се лакирам. Но за мен със сигурност се знае, ако видите жълт лак - аз съм. :D Е, сега изпробвам и други вариации, но жълтото си остана запазена марка.

Пак се отклоних от темата, сигурно вече ви ставам досадна с това си бръщолевене, но поскоро трудно мога да мисля за нещо различно от задължения или задачи. Все едно съм се превърнала в един голям календар и само блъскам информация вътре. Чудя се кога ли ще достигна лимита...

Въпросът е какво става при вас тези дни. Как вървят нещата, с какво темпо се влачи ежедневието, колко бавно се движи стрелката на часовника, как тиктака всяка мисъл. I go crazy...
При мен е по-голяма лудница от всякога. Опитвам се да съчетавам всичко в едно и накрая опитите ми завършват с грандиозен провал. Много по-трудно е отколкото да вършиш няколко неща едновременно, тук трябва и да мислиш за всичките по същото време. Всеки ме е хванал за ушите и иска нещо от мен. Но това май вече го казах...

Уча правилници и учебници, и закони, и глупости. Добре, че покрай мен има готини хора и сядаме заедно да учим. И помагат, та стигаме до някъде. Пфу! Е това теорията не е работа, има толкова правила по пътя, а никой не ги спазва.
Гледам да си държа главата извън шоуто преди да е станала на прах и конфети. Предстои ми да прекарам цял ден с баща ми... като маратон без спирка.
Едната вечер пея Бяла роза и танцувам по улицата, прибирам се, хващам майка ми, надувам музиката и играем Еленино хоро на плочките в хола, на другата залягам над правилата за предимство, регулировчици, пътни знаци, пътни маркировки, на третата просто припадам в леглото.
На следващата сутрин танцувам на Майли по бельо, обличам се артистично, лакирам си ноктите, лепя разни неща по тях. На дясната ми ръка пише Wish I Love You...
После отварям очи и съм на пода и чета Елен Риу, жена без мяра и книги без страници, които ми отнемат цял живот. Чувам как ритмично обиците ми подрънкват докато вървя, извършвам разни неща.
Отварям очи и се намирам в час по литература, тихо стоя на третият чин, гледам в здрача навън, чувам ритмичното проскърцване на дъските под краката на господина. Затварям очи.
Отварям ги, за да се намеря някъде другаде. По пътя, забързана, погребана в музика, плаша хората нощем, прозявам се денем, събличам се, свалям грима. Говоря с него, не говоря с него. Всичко е преходно. Разминаваме се, като непрекъснато движещи се автомобили (не, не).
Какво следва?

Ето ме и мен, взех си стабилна почивка от грозният свят и си промивам мозъка с Кънингам, както най-обичам да правя. За вас не знам, но аз съм във фазата "те първа предстой" и се вглеждам в блога си и все повече се обвинявам. Къде по дяволите останах аз, която пишех за всичко и когато имаше кой да ме чете.

Сега съм дипломатична, скучна и консервативна. Чак аз не се понасям, размишленията за живота си останаха заключени в главата ми, спрях да блогвам редовно. Там ми беше грешката, пренесох се в живота обратно. Понякога да се върнеш обратно на бойното поле след дълъг престой в болницата е като да си готов да умреш съвсем сам. Явно дори и най-положителните неща си имат отрицателни страни.
Размотавам се вкъщи по коледна шапка (>>) и съм затворила главата си за всичко и всички, най-вече за себе си. Позволя ли си точно сега да вляза в нея има шанс 99 на 100 да пропадна в бездънен гроб. Няколко дни ми остават да одъртея, не искам. Това някакъв синдром ли е? И миналата година ми беше така, колкото повече наближава, толкова повече се дърпам. А като хлапе броях секундите. Не бива така, млада съм още, прекалено дори.
Последният проект, по които работя е почти завършен, скоро сигурно ще бъдете осведомени и за него, но стига само новини и истории и бла бла бла.
Книголандия има рожден ден днес, старата ми приятелка удържа фронта цяла годинка, дано да продължава така, тая държава се нуждае от книгите и това, което казват те.

Иначе днес е време всички заедно да влезем в главата ми и да видим какво е останало там, какво още може да се използва.

На масата пред мен има метална капачка от Кока Кола, от онези, дето навремето беше модерно да се събират. После на мода излязоха отварачките на кенчетата (такива имам в изобилие). Има купчина книги, които уж чета когато сваря и пак не успявам да завърша. Сякаш бягам колкото бързо мога, а изобщо не помръдвам. Разни спомени прелитат насам-натам като трънаците в пустинята и напомнят грозно за себе си. Някои грачат, други са безмълвни, но по-тежки със самият си вид. Някаква музика минава през любимите ми слушалки право в ушите ми, но нищо не се задържа там. А обикновено чуя ли музика - си пея. Част от мен е. Една от онези части, които карат хората да ме гледат криво под вежди. Чувствам се сякаш съм се събудила от сън, в които е имало много грозен принц, но държанието му към мен не ми излиза от главата. Изпитвам носталгия по него, колкото и противен да е бил, не мога да забравя държанието му.
Гледам как всичко се проваля, едно след друго, а аз не се опитвам да ги спра. Малки или големи кули от изградени думи и обещания се сриват само докато ги приближа, нищо, нека е. Иви беше прав, време е да блогвам (благодаря, хлапе).
Няма ли кой да ми удари няколко шамара, за да се събудя напълно? Ако живота някога е бил по-празен и пуст, то никога не искам да го виждам такъв. И не, това не е история за пропадане или оплакване, просто обобщавам, мисля си. Мисля си за вас, мисля си за себе си. Не съм оригинален блогър, не знам как ме описват читателите ми, чувала съм ги да казват, че съм непредвидима. Но това нищо не значи. Всеки личен блог е малко или много непредвидим.
Сигурно само ми се иска да избягам от себе си, но как да го направя? Как да изляза от кожата си и да се напусна. Искам да видя нещо, нещо голямо. Нещо, което да запомня за винаги. Което да промени живота ми, да разказвам на тези, които са готови да го чуят. Гледам Троя по поръчка и си мисля за Парис. Парис и стремежът му да остави името си в историята. Да подпечата съдбата си със собствената си кръв, за да е сигурен, че когато от костите му остане само пепел, името му ще се знае и повтаря.
В главата ми е просто един голям хаус. Огромен. Гледам да го държа заключен, но не ми се получава, всеки иска нещо от мен, и държи да го получи - сега! Е как да стане, уважаеми зрители. Как? Избухлива личност съм, не си поплювам, мачкам и съсипвам когато ме предизвикат, но дори над мен има власт, на която не мога да се противопоставя. Това ме смазва, убива свободата ми. Ако имах достатъчно сили щях да излея всичката си омраза върху тази власт, само за това, че ме притиска, че ме кара да си трая и да изпълнявам.
Ако ми пукаше щях да направя така, че да ви накарам да коментирате. Но след всичкото това време разбрах, че това е невъзможно. Неуважението на читателите към блогващите е безкрайно като бойното поле по време на война. Безкрайно.

Извинявам се за забавянето, напоследък какво ли не ми е на главата. От ужасното си ежедневие изпаднах в такъв шибан стрес, че никой не ме чу като казах, че се разболявам. И се разболях, после компа ми реши да си показва магариите и го разглобявах цяла вечер, но разбрах, че ще трябва да му помогне някой друг. После го мъкнах през целият път до тук и изобщоооо, любовта изисква жертви.
Няма да ви занимавам с глупости обаче, а ще ви кажа при кого отива книгата.
"Събота" отива при Силви.
Надявам се да я зарадвам и се ядосвам на вас, че дори не се опитвате да спечелите. Нищо не ви струва и досега не е имало недоволни...

Те са много и са непрекъснато случващи се така, че трябва отвреме навреме да ги обобщаваме :)

 Започваме с Еl, за която съжалявам, че не съобщих по-рано, но главата ми е болница в последно време. Тя успя да вдигне ленивият дракон и да ми го прати. А той ми донесе много усмивки тази седмица, успя да ми го върне направо тъпкано. Няма обаче да ви кажа какво ми донесе той (хахахаха!), досетливите да погледнат по-горе! А към El, мога да й кажа, че е един подобаващ рицар и за мен бе чест да направя рицарските доспехи малко по-леки.
После Лудият Шапкар ме интервюира. Бе решил да мята ножовете за масло по мен и снощи ме бомбардира и ми заяви, че ако не покажа на света коя съм ще ме тъпче с чай до края на живота ми! О небеса, на всичкото отгоре ме накара да му дам съвет... и какво мислите аз му отговорих?

- Когато видите, че наближава пропаст, теглете една черта на 5 сантиметра от ръба! После се напийте и я прекрачете!

За останалите ми отговори се мятайте при Baby и чететееее! Щото и вие може да попаднете под ножа на сбъркания... шапкар!

После официално влязох в току що излязлото изложение/галерия на Ние снимаме. Метнете се там да погледнете, заслужава си! ;) Пък и намазах да бъда сред първите в новият хедър - ех аз, ех моите кецки...

А сега аз и Пърси се мятаме блажено в леглото и ще си гъделичкаме егото и ще се смеем докато не свършим. (много двусмислено ли ви дойде)... Приятна неделяяяяя?!?!

Nezzo sometime... or all the time?

"Насилието поражда насилие" - или поне така казват. Но пък и не знам дали има по-чист пример за думите от самата мен. Ако има - елате ми кажете, с радост ще ви разкажа още една приятна история за това как всеки втори час видяхме в офиса на директорката.
Истина е, насилието не води до нищо добро. Насилието или е породено или придобито, уви, при мен съществуват и от двете вселени. И то насипвани насипвани, че накрая се е получило... бомба със свръхчовешки реакции.
Като хлапе много се биех, оттам и се тръгна. Нямаше да стана такава, ако нямаше кой да ме направи такава. Но се намери една такава душичка, която ми направи живота от черен по-черен и ми разказваше играта в продължение на 4 години.
Насилието не само поражда, то съсипва. Насилието поражда нечуван страх, още по-лошото е, че от този страх се раждат чудовища. Страха е горивото на много личности да изтребват останалите.
И ако не ви се вярва в това седнете вечер и гледайте новините. Момче заколило съученик в даскало, други се премазали с коли, трети се спукали от бой. Майната му на насилието, то решава проблемите само временно. Само докато посяваш страх.
Но мисля, че няма смисъл да ви говоря за тези неща, сами сте ги чували и виждали, сами сте се убедили. Няма да ви разказвам и моята история, прекалено зловеща е за събота сутрин.
Но запомнете едно, хиляди деца или дори възрастни хора са жертви на насилие и не могат да си помогнат сами, някои успяват като се обръщат срещу насилниците си, но намират или смъртта си или стават точно като тях - чудовища.
Помогнете както можете на тези хора докато не е прекалено късно. На мен нямаше кой да ми помогне защото никой не ми вярваше. Но ако детето ви ви казва, че някои го тормози - вярвайте му! Поне ще спестите на света един вътрешно изгнил боклук, който се отгледали защото сте били прекалено заети да го чуете...