Исках да стана част от тази инициатива на
Bloggers Unite защото вярвам, че моята история може да послужи за пример на хората, които я прочетат. Идеята на Деня на родителите е да призовем всички да отделят повече от себе си за децата си. По света има милиони семейства и всяко е различно, и всяко носи своята история. Има големи семейства, малки семейства, щастливи такива и не до там щастливи. Но всички те живеят собствен живот, възпитават, поучават, ръководят, грижат се и обичат децата си. И другото, за което аз искам да ви помоля е, че това е Денят на родителите, но нека той не се отнася само за това как бащите и майките се отнасят към децата, а как и децата се отнасят към тях.
И вместо да ви поучавам или да ви говоря какво трябва да бъде или как трябва да изглежда едно семейство, ще ви разкажа накратко моята собствена история, надявам се тя да е достатъчна и най-малкото да ви замисли...
Надявам се думите ми да ви докоснат, може статията да ви се стори дълга и да ви е безсмислено да я четете, но ако четете този блог отдавна, а не прочетете тази защото ви е дълга, мисля че няма смисъл да се връщате отново тук...
Това е моят
daddy, още в началото на живота ми той отишъл заедно с цялото семейство да ме вземе от родилното и си ме прибрали като пакет с домати. Превеждам ви надписа
"Е, това съм аз. На снимката съм просто форма на живот. И точно тук историята започва...". Преди 17 години на датата 24-ти октомври в половин час след полунощ съм се появила аз. Какво щастие, какво нещастие.
По думите на родителските тела, аз съм била тотално бедствие! Ако съм се познавала по онова време щях да се удуша най-вероятно. Но уви, дете, което троши чиниите на мама за удоволствие не се спира пред нищо. Но явно са ме отгледали добре, манията ми към трошене престана, но пък заобичах да подпалвам разни неща. Е, хората казват "Крушата не пада по-далеч от дървото" и в мен таланти с лопата да ги ринеш.
 |
| Аз на две годинки с незабравима Терминаторска физиономия! |
Моето семейство беше първият ми приятел, вторият не бяха куклите, не се залъгвайте. По онова време баща ми беше центъра на вселената за мен, мъкнеше ме със себе си практически навсякъде като торба с инструменти. Живеехме почти на края на селото и имах привилегията да правя неща, за каквито другите деца дори и не си бяха мечтали. Но може би това не беше само привилегия. Сигурно и за това като дете не съм чела книги, търчах навън и се учех на какви ли не неща от баща ми. Не се срамувам от това, че съм живяла в село, това е едно от нещата, които са ме научили на най-много. Дори съжалявам градските деца за това, не разбират колко много са изгубили живеейки в тези кутийки бетон.
Първите ми премеждия бяха един червен мотор с кош сигурно още от Съветския съюз, който беше най-големият ми приятел! Вие карали ли сте мотор? А с кош? Но не и като мен...
Привилегията, че живеехме към края на селото и това, че бяхме заобиколени навсякъде от баири беше първият урок, познавах всяко камъче, дърво или пътечка. Но после нещата се промениха, появи се моторът! Баща ми ме заведе в едно слънчогледово поле! и ми каза, днес ти ще караш. Естествено той беше зад мен, била съм на кой знае колко, 5? И така се научих да карам мотор, през слънчогледово поле докато главата ти подскача нагоре надолу от буците под теб и ти се чудиш как с тия хилави ръце да удържиш кормилото и в същото време да си държиш устата затворена преди зъбите ти да са станали на сол! Но не го винете, там започват най-забавните ми спомени от цялото ми детство. Ходехме по бостаните да крадем дини с този мотор. И кой кара мислите? И както и да се замисля сега осъзнавам колко прав е бил баща ми, ако ме учеше да карам на права улица никога нямаше да се науча. Пък и управляването на найлон върху снега при скоростно спускане по много наклонен баир с много камъни отдолу пак е вид каране, само ако не се изпречи някоя снежна дупка на пътя ви... Или по-лошото, друга пътека. Както и ритуалните хвърляния на всякакви гърмящи средства в огъня и в градината. Бомбички, пиратки, фойерверки, всичко що гърми и свети. Както и сипване на розов прах във ваната и уроци за дълго издържане под вода. Детството ми беше кикот и сълзи направо с кофите да ги събираш и за това съм най-благодарна, че имах родителите си, които са били до мен и са направили първите години от живота ми най-великото изпълнение, маестро!
В следващите няколко години се научих да управлявам всичко, което се движи. Единственото, което ми убягваше беше комбайната, но по-късно и тя ми попадна в ръчичките. Карах мотор, трактор, уаска, багер, кола, колела, дори един път се опитах да яхна кучето - не се получи. Най-скучна беше колата, признавам. Имахме си собствен трактор с ремарке, в кабината имаше някаква проста чанта с инструменти, точно върху нея беше моето място. Изцяло мое, точно отпред. Нищо, че от дупките задника ми посиняваше и краката ми висяха през седалката, тогава бях най-щастливото дете на света. Когато започнах да стигам педалите дойде времето да го карам сама и дори орях с него, тогава вече бях наистина горда от себе си, защото заемах цялата шофьорска седалка. Багер се научих да карам инцидентно, той е по-труден от трактора заради всичките му ръчки и копчета, но повечето са за управление на кофата и маневрени движения, така че няма страшно. Баща ми просто слезе от кабината и аз нямаше какво да правя освен да го подкарам. Но първото ми истинско превозно средство беше една метална синя кола, детска уж, но беше достатъчно голяма и точно като истинско кабрио, от нея имам белег точно под устната си. Не помня, не ме питайте...
 |
| Рождените дни бяха вечни! |
Баща ми и майка ми работят във Водоснабдяване и канализация откакто се помня, това също беше плюс да се науча що е помпена станция, водомер, шахта, пожарен кран, тротоарен кран, авария, изтичане, налягане, тръби, разкопки, кранчета, пломби, скоби и всякакви подобни измишльотини. А да, и кълчища, те ми бяха любимите!
После започна училището, тежкото, непоносимо пропиляване на времето. Бях добра ученичка, но не ми се нравеше да си губя времето в учене на гадни задачи по математика докато можех да си играя с момчетата в пясъка и да се къпя в канала. А да, момчетата. Те бяха следващият ми най-добър приятел. Момичетата бяха нещо омразно за мен, толкова надути и скучни, те винаги държаха да си играем на кукли и искаха да откраднат моите! А аз си мечтаех за камьончето на съседа ми, но за щастие родителите ми бяха велики и после ми купиха такова. А за това, че на няколко пъти едва не си изпотроших главата с него също им благодаря!
В училище имаше един тъпак, които вечно ми налиташе, това тъпо животно ми съсипа живота, но нямам намерение да разказвам за него, такава проба простак не сте виждали, не ви и пожелавам да виждате. И ето го моят безценен баща, когато той научи какво мислите, че направи? Не, не дойде в училище да го набие, а започна да ме учи да се бия! Не се шегувам, всяка вечер се биехме заедно в коридора, докато другите деца си лягаха той ме учеше как да подкосявам правостоящ и как да удрям с всичка сила. Както и предполагате, след това момичетата бяха абсолютен мираж. Но пък онзи тъпак си получи заслужено боя плюс няколко много сериозни захапвания.
След това започнах да редя класовете и нещата започнаха да се променят. Откакто се помня баща ми отглеждаше пчели и всичко беше работа, работа и пак работа. Но пък ваденето на мед освен изключително тежка работа е и много забавна. Баща ми ме учеше за хората, за техните навици и номера. И това е едно от нещата, за които ме е научил най-добре. Как да преценявам хората. И стоенето около пълна маса с работници докато някои си вади червей от чушката, а друг сърба, трети се чеше, четвърти си търка черните крака в цимента са спомени, които малко хора имат.
Но когато станах на 9 майка ми ме заведе при баба и повече не се върнахме. Така от детето на тати, станах детето на мама. Живота ми се обърна тотално, всичко, което досега знаех, вече нямаше смисъл. Семейството не беше пълно и вместо тати имах баба, която ми дърпаше бузите и готвеше странни манджи, не че не съм обичала баба, но тя не можеше да ме научи на нищо. Имах и дядо, в чиято работилница обичах да кисна, не само защото миреше странно, но и защото имаше толкова много неща, които направо ме изкушаваха.
Бях на принципа юнак без рани не ходи, винаги бях в синини и рани, все от мен течеше кръв, колена, лакти, но падах и ставах все едно беше нищо работа. Биех се с гадните момчета и играех футбол понякога. Момичетата направо бягаха от мен. Бях си намерила приятелки от моят клас, но те само се чудеха как да ме измамят или да ми откраднат нещо, по-късно и го направиха де, тогава за първи път в живота си видях ужасният бой, който майката на едната й нанесе, такова нещо никога повече през живота си не искам да виждам. Жената беше някаква много едра, изкара момичето на стълбите пред дома им като я влачеше за косата, а тя не можеше да си поеме въздух от сълзи и започна да я бие. С шамари, с юмруци, беше ужасно... И за това благодаря на родителите ми! Никога не са ми посягали, въпреки, че като пораснах майка ми ми е обърсвала по някой шамар, понякога си го заслужавам де...
 |
| Това не важеше за мен... |
И тогава беше друго, повече от половината ми клас се състоеше от турци и цигани, нямаше никакви расови деления и така заобичах другите два народа повече от моят си. Днес всеки може да плюе циганите защото те са темерути, но тогава ги уважавах наистина много. Защото винаги са ми били приятели, за разлика от българчетата. Винаги бяха готови да ми помогнат, дори ме защитаваха, деляхме си храната заедно и обикаляхме напред назад. Не играехме много, защото на тях не им беше разрешено да се качват в селото, нито пък на мен ми беше разрешено да слизам в тяхната махала, но в училище се разбирахме страхотно. Имаше едно момиче, Минка, тя сядаше до мен във втори клас и ме щипеше по ръката да й подсказвам, все ходех насинена, но пък тя беше толкова огромна и силна, че само някой да се опиташе да ми посегне и беше мъртъв. Когато аз напуснах селото тя се ожени... От тогава не съм я виждала.
След това нищичко не беше същото, училището ми омръзна още повече, приятелите ми се промениха, но си останаха момчета, онзи тъпак не спираше да ми досажда и всичко беше пълно бедствие. След няколко месеца се преместихме в града, живеехме в апартамент, което беше много непривично за мен. Започнах 5-ти клас тук без да познавам никого.
Още си спомням как един път в час казах думата манджа и всички започнаха да ми се смеят. Ненавиждах гражданчетата, бяха толкова надути и самоуверени, а не знаеха абсолютно нищо за живота. Важното за тях беше да се делят на групички и да правят интриги. Нямаше момчета, с които да се сприятеля и започнах да попадам само на чудаци, които бяха дори по-странни и от мен. Скапах си успеха, скапах си приятелствата, скапах и себе си. Трябваше да се науча да търпя момичетата и училището. И малко по малко започнах да се приобщавам. Живота тук ме лапна и ме изплю само за няколко месеца, глупостта, която направих, и за която много съжалявах в последствие само ми доказа, че промяната не ти помага, а само те измъчва още повече. Майка ми беше непрекъснато на работа, стоях си самичка вкъщи през зимата и лежах на пода в кухнята понеже съседите отдолу отопляваха доста сериозно и топлината се пропиваше чак в зеленият килим.
Родителите ми спряха да бъдат родители и се превърнаха в просто обекти, около които аз се въртях периодично. Понесох всичко сериозно и нито един път не казах гък или пък се оплаках, че искам семейството ми да се събере. Боледувах много и живота се килваше през кашляне и огромни хапчета до скучно ежедневие, ходех при баба и дядо все по-рядко и осъзнах, че живота е това, което е. С някои неща трябва да се примириш, с други не можеш, но нямаш избор. Така и пораснах, докато другите си мислеха за гаджета и подобни глупости аз изпълнявах задълженията си на дете на смени. Не прекарвах време при баща ми, нямаше задължение да го посещавам, но от време навреме той ме вземаше и ме водеше на сладкарница или ми купуваше разни неща.
 |
| Миналото е единственият ни багаж за бъдещето |
От тогава живота ми е разделен почти симетрично на две.
Единственото, на което баба ми се опитваше да ме научи е да готвя, но така и не се получи. Това никога не ме е влечало и по-скоро през целият си живот вярвам, че е трябвало да бъда момче.
Всичко, което помня от детството си е моето златно минало - всичко, което имам. Бях научена да изпитвам яд към баща ми и единственото, за което да се обръщам към него да бъдат парите. Мразех това, мразех идеята толкова много, че отказвах да му се обаждам и да го виждам. На 10-тият ми рожден ден всичко се срути пред очите ми и нещата много се промениха. Сама започнах да загубвам образа на баща ми, които ми съобщи новини, които след като чух си пожелах никога да не бях чувала. Така станах човек, преждевременно, трудно, мъчително и непоносимо. И прекалено, прекалено рано! Имам познати на моята възраст, които все още не са се научили да живеят, аз трябваше да го науча много отдавна. Именно и за това казвам, че не колко дълго си живял, а какво се е случило в живота ти те е научило на всичко.
Искам да кажа на всеки родител, че първо трябва да помислят за децата, а после за тях самите, защото семейството е първото нещо, което имаш и за цял живот то остава първото. Когато пораснеш придобиваш свое собствено и искаш да имаш някаква почва, по която да го ръководиш, но нямаш. На всяко дете искам да пожелая никога! никога да не му се случва подобно нещо, каквото се случи на мен. А ако се случи, нека опитат да поправят нещата, с всички възможни детски сили. Въпреки, че при мен това бе само едната страна на монетата, другата е лоша, много по-грозна, нея не я пожелавам на никого! Никого!
Ако вече ви се е случило мога да кажа само, че днес по света има много такива семейства, които са направили грешката да изоставят децата си и това, че сте единствени не е истина, но не е и утеха...
