Поздрав за всички с малката композициика, която си спретнах днес. Изнесох всички книги на терасата и се получи ей това. Не казвам, че имам много книги, но пък харесвам всяка една от тях. А колкото до Спондж той бе един много неочакван и много приятен подарък.

Искам да кажа едно голямо благодаря на всички, които се сетиха за мен в последните дни и ми помагат и ме карат да се усмихвам. Може и да не мога да ви обичам, но съм много привързана към вас!
Надявам се слънчевото настроение да ви се хареса и да не забравяте за мен въпреки, че съм във ваканция :)

Стигаш до едно място и мамка му, се спъваш. Ама така се спъваш, че си забиваш главата в асфалта и от умора и презрение не ти се ще да станеш. Стоиш си там докато хората те заобикалят, гледат или направо прескачат. Позната ситуация, тук често виждаме хора насядали по улиците от изтощение и писналост.
Истина е, колкото и да бягаш живота те настига и стоварва металния чук отгоре ти.
Ставам сутрин и се чудя защо по дяволите просто не мога да се върна обратно в леглото. Всяка сутрин все по-изморена започвам да се чувствам като зомби. Утешавам се с надеждата, че след малко системите ще започнат да се будят и унесена в задължения и забързано ежедневие ще успея да издържа. Заставам пред огледалото и просто не мога да мисля, 30 минути не мога да осъзная, коя съм, къде се намирам и какво правя. Мозъка ми все още е на режим оф от контакта и не го интересува. Карам на автопилот, обувам си обувките, излизам и усещам как краката ми се движат на автопилот. Направо си е страшничко. Пускам си музиката и малко по малко започва осъзнаването. Не е лесно.
Днес валя, много валя и все още вали. Аз както и повечето хора навън бях с тънки дрехи и с джапанки, преплувах локвите до тук смело, смело. И после от вратата директно в банята. Защо не можем по-често да си шляпаме в дъжда без да ни пука?!

Не знам вече какво да ви пиша, толкова съм изморена, толкова ми е мъчно, че зарязах собственият си блог, за да пиша в чуждите...


Заглавието са финалните думи на писмо, което получих днес. Някои хора никога не се отказват.

Истина е или не е, българина не чете. Тези, които го правят обаче смело се опитват да направят нещо по въпроса за останалите. Да представят четенето като едно удоволствие и на всичкото отгоре да ви дадат поле за изява съвсем свободно!

Три от най-големите и най-известните литературни блогове в България ви дават шанса да се изявите на техен терен съвсем свободно. По-надолу в статията ще ви обясня и всички ползи на заниманието.


Блажев дава шанс на всеки да напише анотация за него. Единственото, което ви е нужно е да се престрашите и да го направите.



В Аз чета Алекс и екипа ви дават не само шанса да анотирате, но и да пишете за всеки един от подразделите им.




Преслав за сметка на предишните двама е все още нов в това. Съвсем от скоро започна да предлага места из Литературата днес. Той дори подарява книга за всеки престрашил се да анотира при него!


А сега и за предимствата на подобен начин на изява:

• Никой няма да ви откаже да го направите. Самият шанс, който ви дават е скъпоценен и след като сте се съгласили не биха ви отказали изявата.
• Това е един вид реклама, както и повечето неща в блогосферата. Ще получите линк, а от него посещения и известност.
• Ако не за реклама то поне ще ви накара да се чувствате по-различно. Ако наистина четем книги, някои от тях оставят следи в съзнанието ни и ни се иска завинаги да ги запомним. Това е един от начините.
• При писането на ревюта не ви е нужно специално обучение или качества. Единственото, което се изисква е да кажете свободно какво мислите за дадена книга. Дали ви е харесала или не, защо или не, дали я препоръчвате. Неща, които са ви на душата.
• Никой няма да ви нападне и да ви изяде с парцалите, че мислите така. Това е начин да изразите собственото си мнение, хората или се съгласяват с него или не.
• И не на последно място това може да ви доведе до едно по-светло бъдеще. Да речем с повече анотации и някой ден, кой знае. Можете да станете пълноправни членове някъде. А после...

Анотирането няма отрицателни страни, само го направете и ще се уверите сами!

Кои са важните неща в живота питам понякога. Не мога да ви дам всички отговори, но един със сигурност. Важно е да се чувстваш щастлив, дори поне за момент.
Гледам отдавна не съм писала тук, нямам муза и не искам да ви отегчавам с глупости.

Днес се намери причина да ви драсна, станах пълноправен член на Книголандия, на всичкото отгоре днес работих по нея. По какъв начин ще разберете в ей тая статиика.
И ако колегата продължава да твърди, че заслугите са само мои, не го слушайте!

Ако досега по някакъв невъзможен или чуден начин сте живели на Марс и не сте разбрали, че аз и Христо се спогаждаме перфектно заедно вече почти 5 месеца, то значи сега след като вече официално се зехме е време и вие да вземете да го научите.

Тъй, че скъпи мои, яхвайте метлите, щото аз ще рина и ще помитам, и ще анотирам с пълна пара докато мога. Останалото зависи от това колко книги ще искат да се скрият от мен и колко скоро ще му писна на колегата.

И да не забравите да си дадете мнението, ей! Него търсим...

Поздрав с тримата хубостници горе 3OH!3 ft. Katy Perry - Starstrukk !

Малко по малко започвам да губя разсъдък, през ръцете ми минават някакви проекти, реферати, глупости ил минуто. Абсолютна лудница. Някви хора ме притискат оттук, оттам за някви разговори, които аз не искам да водя. Други ми висят на главата заради самото висене. Това живот ли е...
Тъкмо сега ми се натрупаха един тон книги на главата, вярно е, внимавайте какво си пожелавате. Абсолютна лудница ще пада този месец или поне следващите две седмици, всичко ще мине на тагадък.

Ама стига толкова оплакване, всичко се преживява.

Днешната снимка е от днешното ми стоене на една изключително слънчева пейка пред училище с Пратчет в ръка и черешова кола. Единственото май май хубаво случило се днес. Така, че трябва да се постарая въпреки всички бързи неща, които се случват да направя и нещо лениво, пък и на вас няма да ви се отрази зле ;)


П.П. Снимката е специален поздрав по тънката линия за Nightwish El ако тя все още наминава тук ;)

Живеем в свят на неоправдани очаквания. Изключително често вършим неща, които не е трябвало да вършим. И после съжаляваме или пък не. Зависи от това колко глупаво сме постъпили, донякъде.
Живеем скучен живот, намираме се в свят където имаме достъп до всичко, секса, дрогата и алкохола са просто на една ръка разстояние и въпреки всичко живеем смотан живот. Би трябвало всяко бебе да получава "Инструкции живот", само дето такова нещо не съществува, никой не го е написал. За съжаление на всички, най-вероятно.
Питам се какво прави живота ни наистина съществен и отговора не е в действията ни. А разсъдъка ни. Ние сме като машини, прилежно си приличаме, но сме и програмирани да се различаваме. Сигурно, за да няма скука и да водим до сношение.


Отговорете ми без да ме излъжете, можете ли да погледнете живота си отстрани и да му се изсмеете?

Оглеждам се като човека, който е гладен за още. За това, за онова, за всичко. За шума, за тишината, за крясъците, за спокойствието. А всъщност не съм.

Пътищата се редят пред мен като дървета през прозореца на влака, бързо, бавно. Къщи, небе, поля, свобода, терор. Лесно е да съдиш. Седя и гледам на фона на една отминаваща музика, пътувам за никъде. Без определена цел, без определено желание. Машина без чувства, без проблеми, без разрешения. И гледам хората, но не ги виждам. Просто гледам през тях.
Всички те.
Пробиват дупки в мозъка ми с еднообразието си. Хората са животни. Хората са нисша раса, казвала съм го милиони пъти. Музиката ме спасява от досадните им гласове и навици и привички, скрива ме от мръсният им живот и малките им желания. Всичко минава като на старо нямо кино. Точно както трябва да е.

Нека се уважаваме, всичко, което имаме е временно. Нека продължаваме да бъдем животни, само ако носи облаги...

Ако живота не беше толкова отвратителен къде щеше да бъде смисъла. Или просто казано, иска ми се да затворя очи, да си поема въздух да се взривя и заедно с мен да се взриви половината свят. Но това са си по-закътани части от мозъка ми, до който все още не ви е писано да имате достъп. Те са за най-болните фантастици...
Ще ви разкажа още един епизод под съпровода на ядосана музика, ако не искате да се пренесете в главата ми, спрете да четете сега, не обещавам, че ще бъде красиво!

Не виждам, не ми и трябва. Само го чувам, чувам как диша тежко, а пулса му препуска през главата ми така силно сякаш някой кърти баса си през ушните ми мембрани.
- Успокой се!! - крещя му - Така или иначе ще умреш...
Ако иска да ми каже нещо, сега е момента. Или по-скоро е прекалено зает да се разкайва какво е сторил в жалкият си живот. Но аз не искам това, искам да се разкайва, че някога е срещнал точно мен. И ще го накарам да го направи, само да не започва да пищи и да се лигави отново при вида на острието ми.
Не харесвам пистолетите, губят всичката тръпка на убийството, успяваш да чуеш само щракането на предпазителя, после е история и пропищелите ти уши. Прекалено бързо, прекалено правилно. Не, мерси. Старата школа работи с ножове. Ножа може да има хиляди приложения и характеристики пред оръжието от всякакъв клас. Острието не засича, не му пречи ако се намокри, може да се използва многократно и може дори да не убива. Само да измъчва. Може да дере кожа, да прави сериозни разрези, някой по-специални, да речем мачете могат да те освободят от крайник. Но пък защо, смъртта трябва да е красива. На кой му се ще да умре като грозен изкормен труп...
Ако започна да се отклонявам, предупредете ме.
Имам красива лъскава кола, скърцането на гумите при потегляне кара душата ти да се чувства като наркоман след доза. Няколко секунди по-късно мозъка ти слиза някъде в краката контролиращи педалите, а черепната кутия се запълва от адреналинов газ. Те го наричат автопилот. Ползвам бричката за отвличане, за разлика от Смърт, не разполагам с бял кон, нямам и коса, не ми и трябват, занаята се различава по инструментите. Имам си луксозно старо возило от 69-та и сак с ножове в багажника. Какво му трябва на човек...
По вечерните емисии на новините казват, че агресията била все нараждащ се проблем. Що не ми го ******.
Ако на този тук живота му се струва ценен, щеше да говори когато му беше времето. Щеше да пее, така както и Пресли не е пял през живота си. Не се чувствайте виновни, аз го убивам сега, преди това бяхте вие. Кой му пука кой е, дали е важен, дали има семейство. Той е просто една жалка мижитурка, която лежи в кръв в тъмното на пода на хладилен склад за месо. Така или иначе е прасе, точно тук му е мястото. Ще почистя като излизам, може и да го окача на някоя месарска кука, за удоволствие...
Тя ми е работата, тя е и удоволствието ми, за разлика от всички останали нещастни хорица на тази планета, които все се оплакват от работата си, точно като този тук. И те ще умрат, и той ще умре. Рано или късно всичко се връща, най-вече ако следиш Божите заповеди.
Когато човек се страхува за живота си е като малко куче, което се нас**а от страх в средата на килима ти. Няма особена разлика, точно тогава можеш да познаеш истинският човек, той няма да се лигави, да плаче и да целува краката ти. Ако си живял мръсно, ще умреш мръсно, по-добре да се примириш навреме.
Всеки ден някой ми казва, че умирането не е лесна работа, аз го правя да е лесно. Донякъде. За изцяло мое удоволствие. Или за чуждото. Всеки работи за пари. За шибаните хартийки, които контролират живота с мириса и вида си. Жалък народ сме, не заслужаваме да живеем. И този тук не заслужава.
Най-хубавото е когато има много кръв, когато всичката кръв се изцеди от тялото и трупа се вкочани остава приятно бяла кожа сякаш е била заскрежена в хладилник. Красива смърт, към това се стремим всички. Грозен живот, красива смърт.
- Сбогом, довиждане, ще се видим в отвъдното. Само ако има такова....