Какво е истинското фрапе? За мен е кафе със собствено мнение...
След като го пия почти всеки горещ ден са ми хрумвали какви ли не комбинации... ето една много обичайна, която се обзалагам, че не се опитвали...

Сипвам две чаени лъжички Нескафе във висока чаша, 1 или половин лъжичка захар, пръст вода и разбивам с миксера за фрапе, за да стане яката пяна, след това допълвам чашата до горе с прясно мляко. Слагам 5-6 ледчета, две лъжици шоколадов сладолед, шепа ягоди, декорацията тук е от лимон и череша и задължителната сламка! Вкусът му е на нещо отвъд въображението, но и на кафе ;)


Днес ми е щастлив ден, дано да остане такъв до края...

Поканите при мен пристигат все като чаша кафе за закуска, странно, но факт. Днес съм жестоко подложена на изпитание от Преслав да се включа в новоизмислен блог-мийм. Или на български, да проведа интервю със себе си и да метна поканите към други скрити лимонки ;) Еми, да започваме...



Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?

Не ям докато чета, отвлича ми вниманието. Предпочитам да чопля нещо докато гледам, но там нещата стоят по съвсем различен начин. Най-досадното е точно обратното, когато седна да ям винаги търся нещо да чета.

Какво обичаш да пиеш, докато четеш?

Аз съм фен на всичко що е в чаша и може да се пие със сламка. Не, че не пия алкохол, не ме разбирайте погрешно, но той някак не върви с книги. Най-доброто за една книга е вода с лед или айс кафе или фрапе може, всякакъв вид кафе, ама в тая жега, да е студено.

Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява?

Е това е вече едно от нещата, които много мразя, когато някой се държи като тъп варварин с книгите си. Това е абсолютна простащина. Иначе аз понякога включвам разни цитати в анотациите си, такива които са ми направили впечатление, просто пъхам някоя хартийка на страницата или пиша на книгоразделителя си номера на страницата. Както и се получи по-късно на книгоразделителя, който ползвах докато четях Историкът, сега има едно малко число 52 :D, номера на една от любимите ми глави в книгата.

Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?

Той самият Преслав е дал линк към статията ми вдъхновена от Пратчет, с книгоразделителя на Смърт. Говорила съм ви за това вече, всичко е лично производство.

Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?

Няма нищо по-клише и по-секси от художествената литература. Класиката понякога е най-яката пичка в клуба и въпреки всички останали модернистични къси полички, тя никога няма да спре да изпъква.

Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?

Не обичам да зарязвам главата ей така сред нищото, но пък не ми е проблем. Просто после се прецаквам защото не си спомням точно до кой абзац съм спряла, така че си прочитам главите докрай през повечето време.

Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?

Даже и окото ми няма да мигне. Съвсем наскоро ми се случи с 'Нов живот' на Орхан Памук, това беше невъзможно тъпа книга, няколко страници и просто не продължих.

Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?

Ако всички книги трябваше да четем с речници нямаше да има ни един умен човек по тая земя. Ще ви дам най-изтъркания пример, защо вярващия чете Библията без речник с истинското знание, че не разбира половината думи в тая книга?

Какво четеш в момента?

'Живот и любов' на Джакомо Казанова.

Коя е последната книга, която си купи?

'Пирамиди' на Пратчет.

От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?

Рядко ми се случва да чета само една, като в момента, но обикновено се получава по принуда. Иначе чета по 3-4, случвало ми се е и по повече наведнъж, изобщо не ги разделям по жанрове, не ми пречи.

Имаш ли си любимо място/време за четене?

Съвсем наскоро видях сметката на нощната си лампа и сега се чувствам като дете на режима, чета денем, докато е светло. Иначе чета в леглото, на стола, не ми пречи къде или кога чета, важното е да ми се чете. И на челна стойка мога да чета...

Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?

Поредиците са тшк, при тях важи правилото едно добре, всичко останало зле. Рядко се намира поредица, която да ме хваща от до в интерес. Иначе и такива ги има, диапазона ми на четене няма граници и не мисля да му поставям такива.

Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?

Не. Приятелите ми са тъпаци със закърнели мозъци интересуващи се от колите, дрехите и парфюмите си, те не са виждали истински писател никога през живота си и мрънкат когато ги накарат да четат Вазов в час по литература. Препоръчаната книга е за оня, който има достатъчно сиво вещество да я прочете и оцени.

Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)

По дата? Не ги организирам, слагам ги една след друга според времето си, това не ми пречи да ги намирам, библиотеката ми не е толкова голяма.


Тая сфера на хора, които би им било интересно да бъдат поканени на подобно нещо не е никак голяма. За това и аз ще я предам само на един човек. И ако вече се досещате кой ще бъде той мога да ви кажа само браво. Името му често се споменава в тоя блог, той е колегата ми Блажев и каня точно него защото той има изумителната способност винаги да се измъква от поканите ми, да го видим този път...
Успех, Христо. И разни там други мили работи, от сорта! :D

Изгаряща жега, не мога повече така.
Имам нужда да върша, тъпи, необикновени неща.
Да качуля името си по всякакви нови места.
Ох бейби, това е чужда съдба.


Последната глупост, по която работя се състой в редовното мързелуване + обработване и правене на снимки. А наздраве, и пожелайте ми успех.

Blogger със сигурност ще прецака качеството на снимките, така че давайте фул скрийн :)

Понякога е важно да го живееш тоя живот все едно наливаш мед в празна кофа, сладко, тежко и бавно. Е не, не трябваше да прозвучи така. Ама семеен занаят, понякога мисълта за него опиянява...
Отдавна не съм се мяркала гледам, настроението ми нещо е умрела работа. То не че сега не е така, просто навестявам да ви инжектирам малко настроение и си заминавам. Ето така изглежда живота на един блажен мързеливец, който мрази лятото. Мотая се напред назад по гащи, чета, гледам. Изтягам се, ту на пода, ту на леглото, ту на стол, ту на тавана... Радвам се, че ми дойде ума рано и още при първото слънце облепих джама, сега се живее. Разкарвам се със сламка в уста, пия фрапе и чета Казанова, слушам едни от любимите ми пичаги Wisin & Yandel барабар с брат ви Aventura извадила сгъваем стол на терасата, цопнала една шапка на главата и се любувам на спокойствието. Ей тва е живота, писна ми от обществен живот!
И без това цялата ми психо история е на показ, нищо не мога да скрия от тези пирани (само убийствата). Та ето ви две свежи колажчета от мен на няколко бързи снимки направени сега и поскоро, дано да ви харесат ;)

Поскоро хич ме няма в блогването, а това ми е статия 333... късмет

Ако аз съм дявола то, да, дявола обича блондинки. Ето и две от любимите ми...




Единият е англичанин, другият поляк, и двамата са дяволски секси! И двамата не са кой знае колко известни, но това не им пречи да са едни от най-готините блондини в бизнеса.

Идея си нямате колко са ме критикували заради тази ми любов. Почти всеки станал наясно с любовта ми към руси мъже прави или отвратена физиономия или ми казва "Ти луда ли си!?". Не ми пука особено, страстта си е страст, не й търся нито обяснение, нито извинение...


Иначе при мен нещата са супер, правя огромен филмов маратон, за който ще четете в края на тази седмица в Adeizz, а до тогава... до тогава да се надяваме, че ще ми дойде музата :)

Казват, че в живота е важно да спрем и да помиришем цветята. Опасявам се обаче, че всичко човешко в нас би погубило красотата на Wonderland. Вчера ви разказах за света на Смърт и неговият незабравим танц, днес ще ви разкажа за света скътан дълбоко във всяка глава. Безкрайната Wonderland...




Намери себе си в Wonderland... Ела при мен и отвори съзнанието си, до края на света, не забравяй това.
Можете ли да си представите, че земята не е кръгла, че няма гравитация и всички се движим във въздуха. Летим, вървим. Да си представите, че земята е плоско шахматно поле, а в долната му част няма нищо. Можете ли да си представите, че бутоните на клавиатурата са пиано и ние свирим една вечно неумираща музика. Можете ли да повярвате, че ние сме самата музика. И дрехите, и въздуха, и аромата, и безграничните цветове на Wonderland. Можете ли да видите отвъд мечтите си, отвъд сънищата си, отвъд бъдещето. Скъпи мои същества посипани с прах, света отвъд бъдещето е миналото, всичко, което трябва да направим е просто да се пренесем в него и да забравим, че сънуваме.
Под земята се крие свят неоткрит от нито едно човешко същество, свят притаен и скрит от всички очи. Свят пригоден да сбъдва мечти. Повярвайте ми мили мои, света е каляска препускаща вечно без жив впряг, всичко, което сънуваш е душата ти танцуваща върху шахматно поле, всичко, което мечтаеш е реалният свят. Не се събуждай, не заспивай, не затваряй очи, не отваряй сърцето си.
Можеш ли да си представиш, че не сме хора, не сме пешки, ходим по земята с краката във въздуха, а косата ни е провиснала през ръба на полето, нищо не може да ни спре. Не тук, не и сега, не в тази мечта. Wonderland в мястото във всяка глава, мястото от всяка книга, света във въображението на децата, който ние по-късно заключваме, дълбоко, скрито, широко. Отвори очи и не забравяй, наполовина луд. Всички сме луди, няма сега, няма тогава, нима е точно това. Света е просто забрава, пространство промито от разум. Затвори очи и виж цветята, не тези, които виждаш в градината. А тези, които разговарят с теб, наведи се и погали цветята, живота е просто миг. Просто война, не забравяй, не си спомняй. Не дишай, просто върви, някъде там отвъд е Wonderland и те очаква да си спомниш. Не се предавай.
Всяко живо същество и всяка малка клетка, всяка твоя крачка е пътят към мястото отвъд, към мястото в земята. Бяло-черно, черно-бяло, тичаме по безкрайното поле с глави в пространството, с изгубени представи, танцуваме с чудовищата от сънищата, с красивите принцеси и измислени коне. Водим войни и битки и загубени във този унес. Не отваряй очи, до края, не отваряй очи. Всичко тук е твое, не си спомняй, не забравяй. Докато света се разпада, можеш винаги да се върнеш в Wonderland, да намериш приятели и странни митични животни, да откриеш света наново, да пресъздадеш едно безценно, прекрасно, неумиращо място. Никога не се страхувай. Тук и сега, ще ти подам ръка.
Нека просто не забравиш за онова място, нека просто си спомниш. Никога не се връщай назад. Бъди това, което трябва да си. Така, както се чувстваш свободен, бъди птица или мишка или измамник, крадец, войн, боец, предател. Бъди този, който си в сънищата.
Магически цветя, заешки уши, животни с дрехи и забравените рицари. Доспехи в прах, загубени герои, разпилени коси по ръба на щастието. Усмивката на котка и едно момиче, мислиш ли, че беше Алиса? Въртим се в кръг докато не загубим съзнание, докато не пропаднем, докато не изпием отварата и се смалим, а после ядем кекс, за да пораснем. Не можеш да ме спреш, точно сега. Отдавна си в онази друга страна, заедно. В света на всичко, което познаваш, всичко, което си измислил. Бъди свободен безрасъден, спаси света. Спаси душата си, затвори очи, не ги отваряй в Wonderland, тичай, тичай колкото силно можеш. И не забравяй, не, не забравяй къде принадлежиш.

Защото ти си луд, напълно изперкал. Хлопа ти дъската до крайност, но нека ти кажа една тайна. Всички велики хора са малко луди....

Стоя в чакалнята на живота и чакам Свети Петър да ме приеме. Седнала съм на столчето си покорно, кръстосала крака, но по онзи приемлив мъжки начин. Така и не се научих да кръстосвам крака като жена, не ми подхожда. Ето единият бял кец се поклаща в такта на баса в главата ми, усилен до дупка го чувам само аз. Хващам главата си с ръце само, за да не започна да пляскам. След малко и вторият крак започва да се поклаща, отмервам такта на времето докато главата ми танцува в бели кецове по излъсканият под на предверието. Около мен минават гротескно изкривени баби, разни лунатици, които ме гледат и ми завиждат за смелостта да танцувам седнала на стол. Хайде, хайде, всички знаем като дойде луната. Страдам от някаква болест и аз не знам защо съм тук, но е истина, тук съм. Пилея живота си от шепа в шепа, златист пясък се изсипва отляво в дясно с онзи красив звук на ... на ... момент, наздраве, опа, издухах пясъка. О, господине, толкова се извинявам, току що изкихах  живота си в лицето ви, колко съм нетактична. Спокойно, ще оцелеете. И аз! Истеричен смях.
Зает човек бил тоя светия, ще си побелея тук, като всички други. Всъщност, кво я правя тука с тия фешън дрешки. О да, о да. Точно, точно, точно така. Защо не се поклащате с мен бе, само аз ли я чувам тази проклета музика. Ставам и започвам да се плъзгам по пода, разни хора се опитват да направя маневри около мен без да се блъсна в тях, но аз ги избягвам умело. Забързани прозрачни души към онзи кабинет с голямата врата, всички влизат, никой не излезе. Ей тва е оправданието на вратата, как ги задържа всичките вътре. Танцувам сякаш някой ми е казал, започвай да денсиш или ще те гръмна! И се подчинявам, с пълно удоволствие, бели кецове скърцат по пода, Смърт в бяло ми подава ръка докато си представя, че съм метла и започваме да танцуваме валс. Чакай! Дай паузета, как Смърт се оказа тук? Като гледам не го ебе....
- ПРОСТО ТАНЦУВАЙ, МИЛИЧКА. ТАКА ИЛИ ИНАЧЕ НЕ МОГА ДА ЗАБРАВЯ, КВО МИ ПУКА. МАЛКО ТИ ОСТАНА ДА ДОЙДЕШ ПРИ МЕН. СЪВСЕМ МАЛКО.
И той просто ей така ме подмята от ръка в ръка, сякаш съм любимата му играчка. Моя гладък, бял и красив смърт, с дупки в черепа.
- Човече! Бил си красив!
Какво говоря, Смърт и сега си е красив. Виждам как провисналите му ръкави галят въздуха в умел такт с кокалестите му ръце, които сякаш са се учили да танцуват цял живот. Не спирай, не спирай да следиш мисълта ми.
Точно, точно, точно тук и сега. Точно така! Има нещо сбъркано в цялата история, нотите танцуват, мозъка танцува, черепа на Смърт танцува. Светът около мен танцува, а нацупените хора са все още там. Пука ми. Вървя и пея и танцувам, както дори не съм сънувала, че мога.
Казват, че когато започнеш да мислиш е вид повреда. Значи не започвайте. Мисленето е лошо! Оооо тишинаааааааааааааааа!
Чакалнята започва да се изпразва, гледам Смърт танцува брейк на глава, черепа му скърца по пода, белите му роба се мотае около него, а аз скачам по столовете и тичам напред назад. Живота е това, това, това, това. Рано или късно разбираш, че не си нормален, че не си избран. Луд е просто думата за класа над нивото, луд е просто думата за човек на злото, злото е просто преходният период към кокалестите ръце на Смърт, а ако знаеш той как танцува. Потропвам с пръсти и с крака, затворени очи, затворена душа. Главата ми е като разкачено куче от задната седалка на Фиат модел, не знам си коя и трета...
О да, да, даааа. Вече официално всички се набутаха в кабинета на Свети Петър, дали пък тоя пич не харесва оргиите?! Аз не ги харесвам, но пък Смърт е толкова заразителен, можеш да го гледаш как подскача на един крак и свири на въображаема китара докато наистина я чуваш. Смъртта е вилико нещо! U're monster!!!!!
Нананана, Смърт идва и ме дърпа за ръцете, изважда ме от унеса. Отново и отново, завинаги, пука ми за офиса. Имам си пропуск за чакалнята, друго не ми трябва. Пък и нали Смърт е с мен, поне си имам компания. Луда, луда, луда. Омръзна ми децата да ме сочат с пръст, омръзна ми да си затварям очите и да си представям как им чупя тоя пръст. Омръзна ми бабите да ме гледат с лоши очи, омръзна ми да затварям моите и да си представям как закусвам с тези очи. А Смърт ме върти в кръг сякаш съм любимата му коса, готов е да съкрати живота с мен, само не спирай да танцуваш в такта.
В главата ми е лудница! Кажете ми, че съм луда! С радост ще оближа думите ви, а после ще пратя Смърт да ви навести, може пък да осъзнаете колко е яко да си луд. Перкота!

Един изумително известен коктейл, който изпих съвсем преди малко. Не успях да го оценя може би поради чувствата ми към рома, който е главната съставка в случая. По принцип - мразя ром, дефакто - много мразя ром. Но в неудобни обувки след дълго обикаляне и в компанията на солидно секси мацка, дори рома с кола и лимон се преживява.
И така е, живота е за тези, които могат винаги да се връщат към това, което презират. Могат да глътнат забележките и неприязънта и да се върнат обратно към нещо вече отминало.
Казват, че педикюра бил свещен процес, по-скоро си е съвсем свещен процес да си жена, заедно с всичките му кола маски, скубения на вежди и пилинги и кви ли не глупости, пред които дори аз понякога се чувствам като мъж. Но нищо, важно е да сме готини, важно е да сме фешън, важно е да ни са цветни ноктите, всичките дето ги имаме.
Поскоро се сетих да за една фраза от филм на Чарлийз Терон, не си я спомням точно, но гласеше нещо като дрехите са само парцали, които покриват тялото ти. Вярно, много вярно и много забравяно и пренебрегвано, но все още вярно. Днес съм на някаква странна позиция, пълна липса на вдъхновение, което вместо да ме сплаши, някак си ме накара да изляза и да го търся по улиците. Ослушвах се, надавах нос да помириша всичко и гледах, въпреки, че дори и да не се заглеждам пак виждам, но не го намерих. За сметка на което вместо да остана, да се вкисвам и да чета купа книги, които ме чакат си казах, че май съм започнала да му липсвам на хай-лайфа, па кой знае, може да ми стане навик отново. Но едва ли, май това е единственото нещо към което нито доброволно, нито насилствено ще се върна. "Хората смърдят." Фраза от Парфюмът на Зюскинд, за който съвсем скоро ще четете анотация, може дори тая вечер, от шефа зависи. Но те наистина смърдят, не само буквално, но и преносно.
И утре процеса започва наново, пак съм на училище и следващата книга ще бъде мъкната дотам, за да бъде четена в приятният час по английски и нещата ще са пак по старо му.
Живота продължава със старите темпове и миризми, старите хора и утрини. А на вас, приятен уикенд, едва ли, ако ще работите, но все пак. Усмихнат, сладък и с вкус на коктейл уикенд за вас, може и без ром ;)

Хората от долната земя вярвали в легендите за Царят на всичко живо. Той живеел толкова далеч отвъд въображението, че дори хората на горната земя не можели да го видят. И всеки път когато трябвало да му се примолят за нещо те обръщали поглед към небето като мислели, че то е необятно и някъде там зад огромните му бели облаци е скрит замъка на царя. Той идвал през нощта при хората от долната земя и правел чудеса. Правел така, че цветята да заспиват и да затварят листата си, хората и животните заспивали също сладък сън. А докато всички те спели Царят правел чудеса по долната земя като посипвал златен прашец, карал храната да узрее без помощта на слънцето, земята да живее без нуждата от вода и хората вярвали в него. Никои обаче не бил виждал царя и се носели мистични легенди за него. Хората от горната земя разказвали на децата си своя легенда за това защо той се появявал при тях само денем и тя гласяла...

Имало едно време един цар, който живеел на небето толкова далеч отвъд всички облаци, че сме неспособни да го видим. Той живеел в огромен замък на върха на най-високата небесна планина заедно с всичките си слуги и семейството му. Денем слизал при хората от нашите земи, за да могат те да го видят и да повярват в него. Правел всички чудеса по земята да се случват пред очите на хората. На него дължим храната си, водата си и живота си. Вярваме в царя защото той управлява земите ни и се грижи за нас. Почитаме го защото без него нашата земя не би съществувала.

А хората от долната земя разказвали тази легенда...

Имало едно време един Цар. Той живеел отвъд края на въображението и никой не го бил виждал. Но хората разказват, че преди много време той бил смъртен, човек, точно като нас. Един ден починал и му се явил ангел, който му казал, че е предназначен да царува над земята завинаги. Но имало едно условие, царя трябвало да избере дали да царува над хората денем или нощем. Той отказал да вземе такова решение като казал, че хората се нуждаят от вярата си и денем и нощем. Ангела го наказал като го изпратил накрай света и го затворил в огромен замък от черни и бели плочи. Бил сам самичък, слугите му били дървени огромни пешки, а царското семейство било от мрамор. Огромната мраморна фигура на царицата му и офицерите били разположени около трона му. Но не само това било наказанието му. Ангела се съгласил на царуването и денем и нощем, но направил така, че никой никога да не може да види царя когато той слиза на земята.
За това той идва при нас нощем, а на горната земя денем и за това никога не сме го виждали.

Има милиони обяснения на едно и също нещо и те винаги водят хората към вярата, която според тях е права независимо от това под каква форма е или кога се появява.

Толкова много неща започвах и после се отказвах от тях. Бързо, неуместно, доскучало. Все имаше някой да ми виси на главата и да ми повтаря да върша нещо наистина значително. Само дето никой не ти казва що е то значително. Опитвах с всякакви неща, хобита предимно, изкуство в големи количества, но съм променлив човек. Промяната ме влече и това някак не ме задържа дълго за дадено нещо. Дори не се сещам за нещо точно определено, което да върша от началото до сега. Освен може би наблюдението ми върху хората, което не се брои за нещо значително, изобщо. Та, питам се аз какво може наистина да ми привлече вниманието. И си мисля, че именно аз ще съм от тези хора, за които живота минава без да осъзнаят. Някой ден ще започна да се дрогирам и преди да се усетя ще съм умряла, сторено.
Няма нещо истинско, което да взривява пулса ми и да ме кара да се стремя към него. Дори не вярвам в любовта. Единственият отговор, който ми остава да си дам е, че ще бъда на място, което не ми харесва, ще правя нещо, което не ми харесва, само защото не знам какво ми харесва. Или просто не съм го намерила. Чудно, защо винаги ми се получава опитвайки, мога да пея, да рисувам, да танцувам, но това не значителното нещо, с което ти повтарят да се занимаваш. Не е като, стани полицай, доктор, пожарникар ако щеш. За това и никога не ми е било по нравите да слушам бабите и техните представи за света. Потвърждавам две неща, едното винаги съм го казвала, трябвало е да бъда мъж. Поне един вид решение на проблема е, щях да стана хамалин да речем или щях да сменям работите си когато ми се прииска. Или пък щях да стана художник и хората щяха да ме уважават задето съм мъж, един вид начален старт би било, защото колкото и хората да не вярват в художествените среди все още я има дискриминацията към жени и аз малко или много вярвам в нея, но за това някой друг път.
Та като те питат като дете какъв искаш да станеш като пораснеш се чудя какво ли съм казала аз. Сигурно доктор, баща ми все ми повтаряше, че това трябва да стана. Един вид да изпълня мечтата, която той не е успял защото не е получил нужното образование, защото не е имал нужните средства. Същите средства, които аз няма да имам, и които ме карат да си мисля, че оттук нататък няма да се случи нищо интересно с мен. Може и само заблуда да е, не мога да ви кажа. Но уважението не ти плаща сметките.
Идва един момент когато се замислиш какви ще ги вършиш. И осъзнаваш, че не си готов да порастеш, другите ще идат в университети, ще си живеят още 5 години на разходите на родителите, ще се напиват с приятели и чак след това кой знае ще започнат да живеят, ще си намерят работа или ще заминат в чужбина. А на мен това няма да ми се случи, ще ми се случи нещо, което не познавам. Което ще направи и без това глупавият ми живот още по-труден.
Избягвам да се питам какво ще стане. Не съм от хората, които искат да предначертаят бъдещето. Дори не искам да знам какво ще бъде бъдещето. А то е по-близо, отколкото ми се иска.
Някой ден ще остарея и ще си кажа, че липсата ме е спряла да направя всички неща, които искам. И няма да бъда права...

Днес колегата Блажев има рожден ден. По това време той трябва да е някъде по черноморието (за което аз тайничко си му завиждам).
Единственото, което аз мога да му пожелая е да не спира да бъде толкова лъчезарен и да не спира да ми помага с анотациите :D за това вече се шегувам. Ще се шегувам и в следващите малко или много думи и кой знае като се върне дали няма да му се иска да ми извади очите с лъжичка, но се надявам, че е по-добродушно дете отколкото се е представял в някои моменти и ще се смили над мен. Е, колега, както вечно ми повтаряш... човече, остаряваш. Но пък това е живота, не се коси, има още много хляб да изядеш и много книги да прочетеш. И много мацки да свалиш, разбира се. И много още има за пиене на тая планета, но и до там ще стигнем.

Другото, което ми се иска да му пожелая е никога да не свежда глава, пред нищо. Живота понякога наистина много те удивлява, но ако играеш играта му докрай той ще спечели. Пък и понякога е в полза да не ти пука особено.
Дежурните здраве и късмет, без тях не може. И любов може, но тя е само подправка на вкус и по избор, в напълно полезни количества!(не че има такова нещо като любов в полезни количества;). Може и малко щастие и малко надежда и средностатистически измерена лъжичка мечти. И малко детински характер няма да навреди и така чак до другия май.
И много усмивки... и... и...

Абе пожеланието не се гради на това колко глупости ще кажа, а колко от тях ще стоплят душата ти. Или май само аз така се заблуждавам. Нищо, на моя отговорност е.

А, а, аааааа! Насмалко да забравя бе! И много целувкииииии! И като си провериш пощата не ме псувай много....

С всеки изминал ден има все по-малко въпроси, които да си задаваш...

Писна ми да използвам за книгоразделители каквото ми попадне в ръцете, къде визитки, къде касови бележки. Грозно е. И съвсем наскоро започнах сама да си ги правя. Хващам картона и се започва. Пък и винаги обичам да си правя нещата сама.
Та днес си взех още едно книжле на Пратчет, въпреки всички неща, които ме очакват да ги прочета. И докато се усетя се оказа, че няма какво да напъхам в него. И веднага ми дойде на акъла за образа на Смърт, образа на Пратчет обаче. Извадих картона и се получи ей тва...