Обикновено страдам много често от главоболие. Свикнала съм да го игнорирам, понякога дори го възприемам като фон. Обаче тази седмица прекали, главата ми е като желе. Над нищо не мога да се концентрирам, нищо не може да ме впечатли.
Прощавайте отсъствието ми, пише ми се, ама главата ми е празна.
Утре пък ще пътувам и ще отсъствам за уикенда, поне се надявам да си изкараме яко и после да ви покажа някоя и друга снимка. Приятни и слънчеви почивни дни на вас, и за Бога! дано да не ви боли главата!

Нещата не могат да бъдат скрити завинаги, рано или късно те изскачат от шкафа, хвърлят се случайно в ръцете ти, някой ги вади от там. Крещят и копнеят да ти напомнят за себе си, крещят и копнеят да те наранят със спомена за себе си. Не биха останали мълчаливи достатъчно дълго, не биха стояли в кутия на тавана, в някой ъгъл, да хващат прах. Винаги намират оправдание, винаги намират извинение.
Кои са и защо са там, защо крещят в главата ми, защо, защо, защо. Колко време още нужно е да мине...


Виждам го в очите им, нищо не се е променило за тях,
света остава проста пустиня покрита с прах.
Всичко е лъскаво и ново, прекалено неодушевено,
а те живеят в крах и си мислят, че ще им бъде простено.
Не, не, аз няма да забравя, онези думи,
думите, крещящи и изпразващи разстоянието помежду ни.
Онези думи, написани от него, написани от неговият ум,
поет или писател, жалък предател, клоун.
Но едно не ще оспоря
и няма повече за това да проговоря.
Думите му и сега крещят в главата ми,
всеки, видял ги някога ще е способен да ги запомни.
Част от нещо по-голямо,
част изпъкваща, едно неосъзнано.
И редя на думи празни,
в сравнение с него душата ми е в рани разни.
Празни, празни, празни, те крещят в главата ми,
секунди, векове, минути чужди, забрави ги.

"Рамо им подай ако имат нужда,
но не плачи, знам, че болката не ти е чужда."

Само аз ще разбера, ако до тази истина се добера.
Главата ми изгаря и прелива от ненужни глупости. Нека е така....

6 сутринта, търкам очи, в огледалото ме гледа дявола.

Кутийки от енергийни напитки се търкалят под бюрото ми, а аз си мисля, че спонтанните неща понякога се получават много добре. Пука ми.

Този път ще изневеря на себе си.
Правя бях, работя по проект. Името му е Adeizz и все още е в пълен процес на изграждане, но така и така съм започнала да пиша и ще го правя след като открих филмовият маратон, вие посетете пък.. завършен вид и дата на издаване няма да има.
Ако потръгне ще потръгне и без плакат.

Пийс приятели...

И до мене най-накрая стигна прословутата щафета...
Тая щафета обикаля блогосферата вече повече от седмица, почти всички в списъка ми минаха през нея, че взе, че дойде и моят ред, подметна ми я bampi. Сигурно знаете правилата ама аз пак трябва да кажа... 10 неща, които ме правят щастлива, 5 неща, които не знаете за мен и да я предам на 5-ма други. Еми да започваме...

Нещата, които ме правят щастлива са...
...хубавата музика, лошото време, шоколада, айс кафето, да правя хората щастливи, пътуванията, самотата, четенето, успеха, спомените...

5 неща, които не знаете за мен... (аз ви писах една статия преди с много неща, които не знаете за мен, та сега...)
...това лято ще се разделя с лабрета си, скоро ще работя по нов проект, не гледам телевизия, мразя да нося бели чорапи, обичам лук...

Знаете ме, не си падам особено нормална личност. Сега да ви видим вас как ще се справите... Мятам нататък към Nuervi (а там са двама), на моята мацка Идиотова (с напомняне, че не е дала окончателен отговор на предложението ми :p), мятам и на бате Блажев (с идеята, че той няма да я изпълни) и не на последно място по значение към ~ My Smithereens ~ и страхотната му авторка, която аз много започнах да харесвам ;)

Дерзайте!

Често се изправям срещу света без нищо в ръце. И си мисля, че той няма да забележи...

Вървя през облаци, снегове, дъжд, жега, листа. Вървя и дишам, поглъщам мръсният въздух и го усещам, усещам как той попива в мозъка ми, а мозъчната ми кора прави отвратена физиономия. Озоновата дупка, а? Слушам музика, през любимите ми слушалки музиката влиза в главата ми през ушните канали, вибрира и излизам извън контрол. Никой и нищо не ме засяга. Вървя и дъвча дъвка, по възможност розова. Не ме интересува. И си пея, да, много си пея.
Вървя на някъде, а разни хора непрекъснато заглеждат ме.
И обръщат се след мен и накриво изглеждат те.
Още една сутрин, един обяд, една вечер, едно слънце, един мрак, едни облаци. Става все по-горещо. Един дъжд, едни хора, едни улици, едни коли, едни и същи идиоти в тях.
Днес ми намигна красива руса жена от ауди струващо повече отколкото съм виждала в действителност. Много повече сигурно.
А преди това видях същата руса мацка в друга кола, от която насмалко да ми падне ченето. Кой знае, може да ме е видяла.
Вървя нанякъде, розови, бели, пак бели, мръсно бели, разполагам с много кецове. Песен след песен, някой ме разминава, аз разминавам някого. Хората гледат намусено, ядосано, пулят се в теб, когато те приближат ти се пулиш в тях, но те не те поглеждат. Пресичам, глупаво. Разни коли и разни хора в тях. Този ден беше безкраен. Не ми се чете, не ми се гледа, не ми се слуша. Болят ме костите. Не ме интересува.
Искам всичко да спре. Да си поеме дълбоко въздух с оглушително свистене. Виждам и чувам неща, които не са там, не им е мястото там. Крясъци, викове, странни организми. Лудници.
Пея или танцувам или гледам се в огледалото. Всеки ден съм един и същ човек, ставам и се мразя, ставам и се примирявам със себе си, ставам и казвам днес е моят ден. Ставам и после лягам обратно, всяка сутрин ме боли шибаният стомах, а толкова често ме боли шибаната глава. Дори и сега, тогава ражда такива безмислици, които само аз бих разбрала. Небето е жълтеникаво, сякаш някой е пуснал лентата през развалена зеленикава сепия. Всичко се движи бавно, под такта на дадена музика, стоя някъде и потропвам в крак с нея, май само аз я чувам. Продънва главата ми, тя е вътре в мен. Тишината е прекалено некопняно понятие. Тя ми причинява главоболие. Но тя не води до самота, не си правете изводи.
Изобщо не си правете изводи. Само си блещя.
Сайтове разни, трети, пети, десети. Празни идеи, загубено време....

Правя някакъв сайт за домашното си по информационни на тема Худини и ме праскат странни мисли. Ей сега намятах това набързо, а е само началната ми страница...

Ако нямах добър усет за цветовете госпожата едва ли щеше да ме трае. Друго забелязвам, че много често работите ми се получават като цигарени кутии. Банерите ми понякога също мязат на такова. Сигурно защото много обичам консерватизма.

Е, мнения?

През 1889 на днешната дата се е родил Адолф Хитлер, име, което всеки знае дори два века по-късно. Линчувайте ме, убийте ме с камъни аз се възхищавах на Хитлер преди много години, после писах един доклад за него и ми стана още по-интересен. Заинтригувана съм от неговата личност. Причините ще запазя за себе си просто защото колкото и пъти да ги обяснявам всеки отказва да ги приеме.

Едва първият час в началото на денонощието на 18 април е. Днес ще бъде просто един пореден ден, една неделя.
Понякога не е правдоподобно да твърдиш, че си човек. Срещу разбирането за човешко е. Понякога си марионетка, понякога си нищо, понякога си празен, понякога си развалина. Не контактуваш, не разделяш нищо, всичко пред очите ти е безразлично. Това не са типичните разбирания за човешко, на този етап си се превърнал по-скоро в сянка. Ходиш зад някого, следиш го неотделно, а той не те забелязва. Станал си част от пейзажа, незабележим, безинтересен. Изхабен.
Не си модерен вече и ако някога си бил вместо хората да те лъжат е било едва временно. Такова нещо като успех не съществува. А ако съществува то той само прави хората нещастни. Временно.
Има неща срещу, които мога да се изправя. Както и ти. Студенокръвно, безинтересно, мога да оживея срещу тях. Но за сметка на други. За сметка на онези неща, които не мога дори да погледна. Времето те научава да се пригодяваш към всичко, което ти се случи. Но не те учи, че дори и да се пригодиш ще има моменти, в които ще ти се иска да погледнеш назад. Само да погледнеш.
А после няма да знаеш какво си оставил. Разруха или опрощение. Света е едно прекалено сложно място и именно ние сме го направили такова. Ние сме казали, че не можеш да обичаш човек от твоят пол, че е неетично да обичаш някой с години, години по-възрастен от теб, че не можеш да се връщаш назад. Ние сме казали кое е грешно и кое правилно. Ние сме създали законите и правата.
Ние сме създали и разрухата. След като само на това сме били способни.
Не се доверяваме, не надценяваме, не одобряваме, не правим комплименти, не изразяваме мнение, а отстояваме думите за себе си. Ние сме смъртта.
Когато нараниш някого какво можеш да направиш?
Можеш ли да се обърнеш назад и да кажеш "Извинявай"? Не мисля. Никой не би приел това извинение. Никой, който е нормален човек. Всеки има моменти когато си мисли, че е постъпил грешно. Или пък точно обратното. Никога не си напълно сигурен.
Иска ти се да се обърнеш и да обясниш. Да кажеш на сянката всички неща, за които си я излъгал. Но дори и да го направиш знаеш, че тя е само сянка. Не е действително там.
Стари писма и стари снимки. Стари чувства забутани някъде в съзнанието на някого. Хората умират. Всеки ден. Всяка минута.
Често се питам един въпрос откакто се помня. Какво ли правят хората в момента? Колко ли души по света плачат в момента, колко стават сега и се обличат за работа, колко прегръщат някого, колко казват на някого, че го обичат. Света е толкова голям и толкова различен, всяка секунда всеки прави нещо, което ти не правиш. И през тези секунди те казват и първите си думи и последните си думи. И за първи път виждат света и за последен. И за първи път осъзнават и за последен път съжаляват, ако имат време.
Прекалено лесно е да има край, който не е по твой избор. Прекалено просто. Винаги трябва да е трудно и мъчително и болезнено. Винаги трябва да е несправедливо. Сякаш, за да си сигурен, че се е случило.

Чудя се какво ли прави той в момента. Дали се върти в леглото. Или отдавна е заспал. Дали е започнал да мисли толкова често за мен, колкото аз за него. Дали е минало достатъчно време, за да мога да му се обадя и да кажа "Съжалявам". Не е. И никога няма да мине. Винаги ще чакам този момент, тази граница. И никога няма да я достигна.
Да умреш е лукс. Да умреш когато имаш нужда е почти невъзможно.
А живота е труден, той е за силните. За тези, които могат да удържат на борбата, които могат да правят наистина неща за другите, но без другите да го разберат някога. А това тежи. Това тежи повече от всичко. Това тежи и на моето съзнание. Всяка секунда мислиш, че си прав. Но има мигове, толкова спонтанни и силни, които са способни да те пречупят. Да захвърлиш всичкото самообладание и да се предадеш. Да кажеш истината на сянката, независимо дали ще те чуе или ще бъдеш опростен. Просто да кажеш, преди да си умрял.

Често казвам, че любовта не съществува. И често вярвам, че съм права. Винаги се намират хора, които да ме опровергаят. Но истината е, че не вярвам в любовта. Може и да я има, може и да съм я изпитала, но не вярвам в нея. Както и не вярвам в Бог и в много други неща. Милиони неща задържат милиони хора заедно и те не са любов. Не обичам да говоря за любовта, банална е, клише е. Милиони по-умни от мен са се изказали за нея и са я описвали, а никой не знае дали са я изпитали. И никога няма да узнаем, защото са получили лукса да са мъртви. Любовта е фантазия, илюзия на някой писател на фантастика. Тя е розова или червена или дори лилава. Тя е туптяща, гореща или дори болезнена. Но въпреки всичко, тя е временна. И при това е кратка.
Нещото, в което вярвам е, че нещата са временни. Преходни. Всички те.
Живота, любовта, душата, хората. Ние сме затворници на времето и на спомените. Не искаме да живеем в миналото, но непрекъснато се връщаме там.
Мъката обаче е единственото нещо, което не е временно. Тя е винаги там. На приливи и отливи, понякога толкова тиха, че си мислиш, че я няма. Но когато заспиваш и е много тихо, нейната тишина те оглушава, за да ти напомня за себе си. Понякога е толкова силна, че ти идва да викаш, за да успееш да избягаш от нея. Но не успяваш.
Милиони пъти умираш и се раждаш отново.
Милиони пъти гледам живота си от ролята на разказвача - любимата ми роля в прозата. Той вижда всички детайли, за разлика от действащите лица, които са слепи. Те виждат само едната страна, а разказвача. Той е неутрален. Виждам се как всичко започва за пореден път, отначало е бавно и едва ли не срамежливо, забавно, сладко. Бавно се покачва докато не стигне степен в която покачването става толкова бързо, че не можеш да го видиш, нито усетиш. Докато мигнеш и ти си там, в центъра на неприятностите. Но ти харесва и ти се живее. Малко по-късно се сгромолясваш. Аз се сгромолясвам. Тя се сгромолясва - аз съм разказвача. Както всеки път. По една и съща линия.
Понякога сънувам, че е тук до мен. Докато спя. Събуждам се знаейки, че го няма. В действителност никога не го е имало. Просто се премествам на другата възглавница. Неговата възглавница. Нека поне съзнанието ми вярва, че той е бил тук. Ако няма друг начин да излъжа себе си...
С никого не говоря за него.
За първи път след почти 6 месеца говоря с този блог толкова пряко и реално за него. И това е само отлив. Скоро няма да го има. Мъката ще е решила, че е нанесла достатъчно следи засега, докато не започна да се опитвам да забравя отново. Тя ще разбере. Тя винаги знае кога да ме нападне отново.
Ще ви дам един съвет. Ако имате нещо, в което вярвате, независимо дали го обичате. Ако вярвате, че то е нещо красиво и може да просъществува въпреки времето и хората го дръжте. Дръжте го много силно. Ако трябва го вържете за себе си. Защото накрая ще се превърнете в развалина. Душата ви ще умре, но ще ви се иска наистина да сте умрели. Смъртта е лукс.


Това е 300-тната ми статия и исках да я посветя на него. На любовта и на смелите хора... Все неща, които вече не съществуват. Простете ми ако съм била блудкава или прекалено лична или прекалено скучна. Или банална. Трябваше да ви предупредя да не четете в началото на статията. Единственото, което искам е да не се налага някой ден да обяснявам на някое дете как някой си ден съм успяла да пусна човека, в когото съм вярвала. И да му кажа никога да не прави така. Не искам тази съдба. Но щом живота казва, че трябва да е тя. Нека бъде. Ще я понеса и все някога и аз ще умра. Но преди това ще ме боли. Ще ме боли много. Знам го, защото отдавна ме боли. Но знам и, че ще ме боли повече. Колкото и да се правиш на куражлия...
Не съм слаб човек. Просто съм човек, който съжалява понякога и това ме прави уязвим човек.
Помогнете ми. Разкажете ми нещо. Аз ви разказах една малка история. Някой ден ще имам смелостта да ви я разкажа цялата....

Цитирам себе си от последният ми разговор с Владо:

Nezzo: и без това хората не ги интересува какво пиша.. по-добре да злобарствам на красив фон

Философията на живота понякога не се състой в нищо повече от това да си копеле. Здраво копеле.

Тя ме гледаше с топлите си шоколадови очи , както винаги на лицето й имаше като , че ли изрисувана онази дълга от ухо до ухо клоунска усмивка , загледала се в мен като старинна вещ с неописуема стойност.Като , че ли тя държеше да ми подскаже нещо , но какво ли бе то?!Има нещо страховито в това някои да държи толкова на теб , нещо ужасяващо , и понеже аз не съм от най-доверчивите , но съм от хората които рискуват , хората ,които си казват:”Да го направя , тогава ще съм напълно сигурен дали си е заслужавало”.А ако не ми се получат нещата просто се изпарявам.Очите й продължаваха да ме следват , имах чувството , че всеки момент няма да издържа и ще й се нахвърля.Опитвах се да не мисля за нея , и за това , че ме следи , но не можех.Тръпки побиваха по цялото ми тяло , но не от страх , а от това , че се ужасявах от себе си.За бога тя ми беше най-добрата приятелка.Но съм сигурен , че и тя го искаше не по малко от мен.Вървяхме по не много оживена улица късно вечерта.Чувах стъпките й зад мен.Не издържах вече , знаех , че е близо зад мен.Обърнах се рязко сграбчих я , усещах как цялото й тяло го иска , тя се топеше в силните ми ръце , бях ужасно възбуден и нищо не можеше да ме спре.Стиснах я още по силно , а тя започна да ме целува страстно.Не издържах , разкъсах блузата й на средата на улицата , усещах , че не трябва , но не можех да спра , исках да я имам.Подпрях я до стената , усещах тежкото и дишане и ръцете й навсякъде по мен.Направихме го.Беше най-невероятния секс в живота ми , толкова страстен , толкова искрен , толкова невероятен.Но удоволствието което получих не едва прикриваше това , че от вътре избухвам от ярост , че го направих.

Цитирам себе си, там откъдето е дошло това е отишло и много друго. Някои пъти в живота трябва да изживяваш без да се замисляш какво лайно си. И когато се събудиш сутрин да кажеш "Мамка му, аз стигнах до тук! Но как стигнах? Забрави, това не е важно!".
Има моменти когато ви се иска да скочите на всеки и да го убиете брутално, да откъснете главата му, да го накълцате с брадва, да го нараните. Много, до безкрайност. Знам го. И вие го знаете, но се криете от него. Нищо, някой ден нещата ще излязат извън контрол и аз ще бъда там, без да се питам как, а защо. Сега целта ми е да стигна там обаче и нищо не може да ме спре. Ако няма да успея по правилния начин, ще успея по мръсния. Но ще успея, а после... Бъдещето е прекалено голяма заблуда на лукса. Не е за мен.

Днес докато ровя да намеря едни листи попаднах на папка отдааавна забравена. Сега ще се уверите, че дори и във весникарският бизнес бях :D

Цъкайте на снимките и ще можете дори да четете текста

Беше една априлска ваканция, както виждате преди 4 години. Класната ни даде домашно да направим вестник. По него време бях във Варна при сестра ми и когато й споменах тя веднага се нави. Замъкна ме с нейното детско желание да ми помогне и си взехме няколко вестника с цел насока. Идея си нямахме какво да правим, тя прекара часове пред компютъра, а аз на пода зарината във вестници и списания диктувах. Цяла ваканция това правихме.
Рязахме снимки оттук, оттам, дори от една игра. Има си реклами и всичко, точно както истински вестник. Озорихме се докато измислим заглавието, тя настояваше за едно, аз за друго.
А за тази страница няма шега, няма измама наистина взех интервюто. От двама различни учители, мъж и жена, бяха познати на сестра ми. Това ни беше големия коз в цялата история, точно тая страница.С последната страница се видяхме в зор, Есето по математика е от личните архиви на сестра ми, тоест го е писала тя и го покатерихме там. Даскалката ми беше толкова очарована от него, че поиска да го публикува в училищният вестник, но аз и отказах.
И все пак си поличих 6-цата, за цяла ваканция киснене на компа :D. Все още съм и благодарна на сестра ми, че имаше толкова търпение...

Това е репертоара ми за близките седмици


Състой се от Престъпленията на века на Борислав Йотов, която изкопах от библиотеката на баба ми, Търговецът на оръжие на Хю Лори, Човекът вълк на Джонатан Мабъри, Брулени хълмове на Емили Бронте и Музика на душата на Пратчет (дано да спрат да ми мънкат най-накрая).
Плюс това ще хвърля доста време по нещо друго, така че в скоро време съм тотално затрупана. :) Но това е нещо добро...
А на вас приятен четвъртък, успешен най-вече :)

Поздрав за всички :P

Защо като се настроиш, че днеска ще се случи нещо хубаво и то никога не се случва. Баси, все грозотии стават...

Снощи викам да си легна по-рано, че вече не знам кой ден не съм спала като бял човек. Ама на, ето първата ми опропастена идея, лежа и слушам за мача снощи, за това как единия бил гладен, другия го псува колоритно, третия се смее, а водата в кенефа им шурти толкова гадно, че може да се напикаеш в леглото. Комшиите са коварно нещо, и така до един, по едно време или изпадам в делириум или наистина им се провиквам Аре млъкнете ве!
Заспивам. Събуждам се, ама не знам кой ден сме, май пак започва да ме гони безсънието, тъмно е навънка, гледам часовника 4, еее, не. Лягам, след половин час пак, така до 6. Не издържам вече, ставам. Тъпото е, че като не спиш си си добре, ама очите ти са на ошав, две не виждаш. Докопвам се до банята някак си, гледам се, това аз ли съм, не съм ли?!
Влизам в другата стая и аз не знам за кво, обръщам се и майка ми като се размърда така подскочих, че се чудя как не изпищях. Ебаси хората! Тя се завила през глава и само няква ръка се подава, а аз не очаквам да е там.
Излизам аз, как да е. Спъвам се няколко пъти по стълбите, нещо все от някъде ме дърпа. Излизам на улицата и няква мацка си пуши цигарата пред шивашкия и ме гледа сякаш съм направена от злато. Обръщам се към нея и й се пуля, оная не реагира, ебаси хората! Много мразя да ме зяпат така. Подминавам я.
Тръгвам по улицата и си усилвам музиката, тая сутрин ще спя и ще вървя, даааа бе! Едно такси спира до мене и както всеки път като на филм на Чарли Чаплин, свалям слушалката и викам "Кво?" оня, "Тука ли е Дондуков Корсаков?", да му викам и оня си подкара, няма мерси братче. Това не ме вълнува ама се замислих. Що хората си мислят, че като вървиш по една улица задължително тряя да знаеш коя е? Голяма логика.
После тоя мина още два пъти покрай мене. И оттам деня тръгна на вряло и увряло, каръшка тъпа сряда...

Спомни си, за да повярваш.
Нека нямам шанса да забравя.
Милиони неизречени думи са останали някъде...

Приемете това като думи обърнати към конкретно един човек. И този човек със сигурност не си ти, понеже съм 99% сигурна, че този човек няма да прочете тази статия. Но ако все пак този 1% надделее и той все още иска да има някаква връзка с мен (не такава връзка) и прочете това ще го разбере едва в края на статията.
А в същото време не са обърнати конкретно към никого, нито към мен, нито към вас. Изрязах един диалог от себе си и го записах тук. Защо? Защото ценя това, което не мога да забравя.
И все пак ако си този един човек, който е бил истински близо до мен преди около 5 години, трябва да знаеш.

Един ден се будя и осъзнавам, че съм силен човек. На другият се будя и започвам да крещя, крещя докато усещам, че боли до толкова, че да не мога да го понеса. Единственият начин да вярваш в себе си е в това да знаеш, че си способен да понесеш всичко. Всичко, което те повали може да те убие. Всичко, на което позволиш да те повали може да бъде последното нещо, което си видял.

Будя се нощем и не осъзнавам къде съм, а водя един и същ живот.
Сънувам един и същ сън и когато съм будна, и когато спя. Една и съща мелодия ме преследва навсякъде, сякаш получавам видения. Дишам, ходя, пиша, храня се, гледам. Спя. Всичко е едно и също.

Сънувам го, опитвам се да се събудя. За нищо на света не искам да го виждам, не искам това. А после не заспивам. Няма да се върна там.
Не се страхувам да заспя, всяко препятствие изпитва волята ти. Но когато я изпитваш сам?

Времето не лекува нищо, това са просто утешителни думи. Времето прави дупката по-голяма докато не започне да ти харесва. Докато не я приемеш, ако го откажеш с теб е свършено. Научаваш се да приемаш гадостите с удоволствие. С усмивка, с лицемерие, с омраза. С безразличие!
Научаваш се да дишаш без да усещаш нищо. Все още има олово в тялото ти, в главата ти. И докато знаеш това си загубен. Забравяш го. Забравяш кой си, какво си направил, как си го направил. Забравяш думи, часове, дни, години! Забравяш усмивката му, очите му, лицето му. Забравяш, за да спасиш. Не себе си, себе си не си способен да спасиш.

Безразличие.
То може да те избави, за кратко. Най-ценният урок, който можеш да научиш - Забрави как да изпитваш емоции! Забрави как да се усмихваш, забрави как да плачеш. Единственото, което е важно е да си безразличен. Единственото, което можеш да изпитваш е омраза. Единственото, което те ръководи е страст.

Накрая се превръщаш в мен, можеш да смачкаш всеки по пътя си, само защото никой не може да ти се противопостави. Само защото те имат чувства и това ги прави слаби. Само защото изпитват вина, смятат омразата за нещо лошо и боготворят любовта.
А аз казвам на всеки когото срещна, любов няма, колкото по-рано го научиш толкова по-рядко ще казваш, че живота е несправедлив. НАПРОТИВ. Живота е справедлив, ти заслужаваш да страдаш! И да умреш без щастие! Защото нищо не си постигнал!

Тялото е просто кутия, мозъка е вътрешността на кутията. Ако никога не отвориш скрина, никога няма да видиш какво се крие вътре. И по-добре така, никога няма да ти се налага да изпитваш. Няма да загубиш способността си да бъдеш индивид. А единственото, което има смисъл е да съществуваш.
Като отделен индивид.


Ще почерпя този, който разбере нещо от тази статия. Никой не знае дали и изобщо ще я публикувам. Няма смисъл. Никой няма да я проумее, никой няма да й обърне внимание.
Пък и аз нямам намерение да се боря с това колко глупави са хората.
Отмина времето когато се опитвах да им помогна. В миналото помогнах на много от тях, докато те ме слушаха. Но изведнъж всички станаха много умни и много големи и решиха, че са по-добри от мен и са способни да се обърнат срещу мен. Е, който се е обърнал срещу мен знае, че това до нищо добро не води. Уважавам хората, докато знаят що е то лично пространство.

Ако ти, който четеш разпознаеш песента някъде в себе си. Или не. Ако ти си този, който трябва да си, веднага ще я разпознаеш. Защото си я изпитвал така, както и аз. Но миналото не се връща, миналото не се обръща и понякога се радвам, че това е така. Щом има нещо истинско, което е живо и не успях да съсипя това е всичко, което ме прави реална. Това е, което ме кара да вярвам, че някои неща могат да устоят на силата, това ме кара да вярвам, че има един достоен човек, един който аз познавам, и на който съм казвала милиони пъти. Дори и той да не ме е слушал наистина, дори и да си е мислел, че това е шега.

Ако четеш разбира се, ти ще разбереш какво искам. Ще разбереш, че понякога мисълта за случилото се ме крепи, когато не искам да се събудя. Защото ако мога да държа на едно същество толкова силно и толкова дълго без да имам шанса да съм близо до него след като съм го пропиляла. Без да изпитвам вина. Има неща, които никога няма да ти кажа. Има неща, които сам ще разбереш.
Ще ги разбереш единствено ако не ме забравиш.

С една идея по-близо до истината да го кажем така, че преоткривам Хаус. И току що гледах най-добрият епизод, който съм гледала в тоя сериал (въпреки, че не съм ги гледала всичките).
Ако сте го пропуснали го гледайте задължително, разказва се за 9 годишно момиченце болно от рак.
И съвсем безрезервно мога да кажа, че от всички епизоди, които съм гледала досега този ми е харесал най-много. Страхотна история, страхотно развитие. Просто го гледайте.

Болестта е един вид преждевременна старост.
— Александър Поуп

Добро утро на 08 април. Днес братовчедка ми има рожден ден и за тези, които не знаят днес е и празника на циганите (по-модерно роми). Бях събудена от тъпите си комшии, които нещо се разправяха, идеше ми да се кача горе и да започна да ги замерям с нещо.
Почвам да преглеждам какво става тая скучна сутрин из блогосферата и какво виждат очите ми! Мен ме насадили сред печелившите от Литературата днес, кървясалите ми очи попадаха по пода. Точно щото аз никога, ама никога нямам късмет, ама на, чак да не повярваш. Направо ми оправиха настроението за целият ден...

Hash Oil на Момчил Николов (скоро материал за романа в Литературата Днес) отива при Nezzo от блога vraity.com, защото страшно ме кефи блогът й, гост-публикациите й в Книголандия и коментарът й за участие в томболата. Човек, хвани се да се пробваш някъде, страшно си талантлива! Тя нещо не е оставила мейл към коментара си, но ще го издиря отнякъде, за да й пиша да измислим подробностите по пратката.

Аз всъщност ги чета отдавна, мисля, че точно когато тия раздавания на книги бяха в застой. И ги харесвам защото сред сега нашумелите и модерни блогове с тая тематика те и Книголандия се открояват. За това и се мяркам често като гост на Блажев. Според мен са най-добрите защото анотациите им са и информативни и истински. Не вкарват онзи досаден репортерски стил, в който не изразяват мнение, а описват само дадености. Често са ме вдъхновявали да чета определена книга, а може би и това е целият смисъл в един такъв блог. Често са ме и отказвали, а именно съдържанието им е най-важно.
Така, че ще кажа едно простичко Благодаря и ще се надявам да продължават и занапред, защото не трябва да спира да има хора, които крепят литературата. А явно подаряването на книги е един много добър метод от тази гледна точка ;)

Заглавието не е случайно, нищо в тази анотация няма да е случайно. За това и я публикувам тук вместо при Блажев. Цялата история е писана по време на пътуването ми и е през интервали, това може да ви се стори объркващо.

Много пъти се чудих откъде да започна. Пишех в главата си тези страници още от първият път, в който отворих книгата до последните ми мигове с нея. Но всеки път сърцето ми оставаше безгласно и объркано пред борбата на науката и фантазията. На историята и омразата, на чистото блаженство и забраненото, но вие не бихте разбрали.
С всяка книга, която четях се надявах, че когато я затворя ще мога да си кажа "Ето това е, това е книгата, която търсех. Това е любимата ми книга!", но никога не ставаше така, всеки път ги затварях разочарована с мислите, че те са хубави, но не са точните. Но сега затварям нежно корицата на тази книга на кратко разстояние от края,някъде в дебрите на леглото си, в някои малки часове на нощта, някъде далеч от града, където въздухът е чист и единственото, което аз искам е да чета. Обръщам я няколко пъти нежно в ръцете си и виждам, че тя не е тази, която беше преди. Корицата й е придобила измъчен вид, навсякъде проблясват отпечатъци от пръстите ми. А аз никога не се отнасях грубо с нея. Никога не я подхвърлях или прегъвах, четях я с любов и може би това я е направило мъченица на ръцете ми. Много часове наред съм била пленница над нея, седнала или легнала, подпряна или заспиваща, денем или нощем. Тя ме погълваше.


Навън е мрачен и студен ден когато аз най-накрая затварям последната страница на книгата. Точно като деня, в който я купих. Свивам се в леглото си от студ и си мисля за финалното изречение. Казвам си, че ако някой ден успея да напиша нещо от това потекло, ще съм готова да вдигна глава и да се призная за писател.


Дори и сега, когато пътувам в топлият влак в началото на април. Навсякъде около мен се нижат ниви и гори поливани от дъжда навън. По прозорците се стича вода, а аз съм опряла розовите си кецове на отсрещната седалка и пиша на телефона. След малко обаче трябва да слизам. И после отново да пътувам. Винаги съм обичала да пътувам, а дори сега тази книга не ми излиза от главата. Сякаш прогаря дупка в раницата ми, за да ми напомня за себе си. Все повече започвам да я овладявам тази клавиатура, търся нещо, с което да се разсея. Докато не успея да изкарам всичко от себе си за тая книга, трябва да спра да мисля за нея. Стигнах. След малко слизам, спирам да ви пиша. Ще ви чакам по-късно, отново тук.


Преди много време се посветих на този вид истории. Сигурно и сами знаете, че обичам вампирските истории и много пъти съм казвала, че намирам нещо в тях, което сякаш го няма по страниците. Въпреки, че винаги съм била против лиготията "Здрач" има милиони други стойностни книги по темата, които са страхотни. След като поскоро четох Немъртвият, който има различен поглед върху нещата и няма нищо общо с тази тук книга.


Беше дъждовен ден, някъде през края на февруари. С Eeyoree отидохме да видим новите Пингвини, които са официално най-голямата книжарница тук, бях изумена, но бързо трябваше да си тръгвам. Успях да й разкажа, за книгата, която съм открила докато търся нещо по темата. Реакцията й беше "726 страници? Стига бе!" или поне нещо от сорта, защото първоначалното и моята беше такава. Сигурна бях, че обаче никога преди не съм виждала Историкът въпреки, че познавам АБВ много добре. Трябваше обаче да тръгвам, по-късно се върнах. И там на една от главните маси очите ми видяха една черно-червена корица. Мозъка ми щеше да полети през главата, не беше истина! Беше опакована, защото към изданието с меки корици има и подарък диск и просто нямаше как да я отворя. А винаги когато искам да си купя книга, за която не съм сигурна я отварям и почитам малко. Е, нямах шанса. Рискувах и си я купих. Когато се прибрах вкъщи я разопаковах и й се порадвах. След това дълго време стоя в гардероба без да я докосна, защото се бях нагърбила с тонове книги. Когато започнах да я чета обаче открих един друг свят.


Имаше моменти, когато не осъзнавах къде се намирам. Толкова погълната от нея, часове наред ме е болял врата докато чета. Усещах се как потъвам и не усещам, че чета, забравям, че очите ми четат. Всичко е някъде в главата ми, всичко е толкова реално. Аз бях там, с Пол и Хелън, видях дракона, бях в Унгария, в Америка, в Турция, в Румъния, в България. Бях извън главата си в едно дълго и безкрайно търсене на Влад. Тази книга изпепели душата ми, никога не вярвах, че ще успея да прочета всички страници. Никога не вярвах, че ще затворя страниците и ще кажа, че е тази. Но това е книгата, по една от любимите ми теми и аз я прочетох и се прекланям пред нея. Прекланям се пред историята, пред легендите, прекланям се пред "моят смугъл княз" (за справка Дракула - Немъртвият).


Препоръчвам я горещо и много силно на всички, които обичат темата за вампирите или по-скоро не, на всички, които обичат Влад Цепеш - Набучвача (Дракула), защото тази книга не е за тези, които харесват сегашните вампирски истории. Тя няма да ви заприлича на Здрач или нещо от рода.
Тя ще ви върне години назад през ХIV век, ще ви покаже историята, ще ви доближи толкова много до владетеля, че ще сте на крачка да го докоснете, да го чуете как говори.






"Просто ще затворя очи и ще се науча да спра да го обичам, преди да се задуша с история, преди да попадна в ръцете му. Преди да заживея в света му, но вече е прекалено късно, той е в сънищата ми. Пропълзял е студено там и ме кара да сънувам кръв и огън, страст и смърт. Кара ме да повярвам в безсмъртието. Да настръхвам всеки път от него и от мисълта, че той се крие някъде там, някъде там дълбоко в мен. И е готов да ми шепти тихо нощем докато не се отдам, докато не му продам душата си. Но вече е прекалено късно, един пленник на ада ме повика, много преди да бях открила него се бях отдала на мрака. А сега само сънувам, крещя и съм преследвана от най-великата личност в историята на смъртта. Вземи ме. Ела докато имам разума да бъда в твоя плен."

Изминаха няколко дни откакто ме няма, а тук всичко хем заспало, хем се забързало. Бях малко на село, малко на релакс. Бях започнала да изпушвам покрай тоя град. Видяхме се с родата, боядисахме яйцата. Нямаше ме тук да ви честитя празника за това го правя сега. Честит Велик ден с малко закъснение на всички.
Занесох си и специално мартениците да ги закача там, още исках да обера библиотеката на баба ми, да се порадвам на безлюдието и какво ли не.
Христо пусна статията след като аз заминах, така че ви я показвам чак сега. Боговете на Олимп” е следващата страст на тинейджърите, освен ако не сте я видяли вече.
Плюс това имам да ви пиша една страшна анотация за Историкът, направо... но нея по-късно.
Иначе сега все още се чудя дали да чета сферата или да я пропусна, май това ще го реша в последствие. Иначе по някое време тая вечер очаквайте сигурно първата ми анотация в тоя блог.
Целувки на всички, след като най-вероятно всички вече сте се върнали от където и да сте били и сте се порадвали на първият работен и дъждовен ден.

И аз съм човек, и аз си търся място на планетата, и аз се боря за глътки въздух. Боря се за тях, не ги получавам даром! А има хора, които винаги ме съдят, защото ръководя живота си строго, унищожително и не съм мекошава като всички останали. Това ме прави дефектна, убийте я с камъни... Специален поздрав за Eeyoree.. ако още чете тоя блог.
Красотата се съдържа на малко места, най-вече местата, които сякаш не са пригодени за нея, нека изводите дойдат сами... Защото аз мога да поставя красотата някъде, но когато ми се нарежда, че греша не съм съгласна.