Толкова сме психясали сегашното население, че сме пуснали автопилота нон стоп.
Днес например какво ми се случи...
Събуждам се и поглеждам часа - 7 и 4. Казвам си, леллле, закъснявам. Скачам и влетявам в коридора и виждам обувките на майка ми. Момент на замисляне и влизам в нейната стая.
- Ти пък какво правиш тук? - питам я, защото обикновено излиза за работа час по-рано от мен.
- Е къде да съм - ми отговаря тя и аз продължавам да настоявам.
- Е как къде да си, на работа. Що си тука?
- Е къде да съм бе, неска е събота.

И моят мозък прави.... щрак! - късо съединение АХА!!!!!
Казвам ви ако не беше тя да ми каже, че е събота щях да се облека и да отида на училище... не знам кога щях да се сетя, че днес не е ден за училище, но щях да тръгна 100%. На всичкото отгоре мозъка ми успя да активира мислите и да се притесни, че много закъснявам и защо не е звъннала алармата ми, защо не съм я чула. Ама на, автопилота не им обърна никакво внимание.

Хммм... Ще ти го кажа и кратко и пълно. И пак сам ще разбереш...
Отварям корицата, прекарвам листите през пръстите си. Усещам аромата на лепило и хартия, така плътен, така нов. Или така стар и изискан и преживял. Зависи от нея, колко е живяла, през колко ръце е минала, къде е била досега. Изцяло зависи от нея само в началото. А после всичко зависи от теб, как ще се отнасяш с нея. Дали ще предпочетеш да я докосваш нежно и с уважение или ще започнеш да съжаляваш, че си я отворил.
И после започват, уводни страници, посвещения, имена, имена. Прелиствам тези страници с удоволствие, те са увода към историята ми, независимо дали празни или изпълнени, тях не може да ги няма. Все си мисля, че колкото повече са, толкова по-лесно е. По-свободно, по-очакващо.
И се започва, мигове по-късно всичко започва и не ти обещава кога ще завърши. Само поставя началото, сам решаваш дали ще стигнеш до края. Само тя знае какво ще срещнеш по пътя си, само тя крие тайни от теб, очакващи тайни да ги разкриеш.
След това всичко ти е познато, докато не затвориш втората корица...

Поздравявам ви в тон с времето навън е малко парчето. Мъгливо и вали дъжд... страхотно време.

Слави Трифонов и Софи Маринова - Единствени, винаги ще обичам това парче. Обичам да си го пускам когато не ми е на кеф и винаги да си припявам с него, текста и изпълнението са страхотни просто. Тази песен е завинаги...

Малко снимки от фотографският ми период, не съм стрийт стил, но си падам по снимането на модели, но няма да публикувам без тяхно разрешение. Сега като започна да се позатопля съм препълнена с идеите, които не успях да осъществя тая зима, така че да са ми готови моделчетата... ще има яко щракане :)
За голям размер цъкайте на тях...



Друг път повече... :)

И понякога си мисля, че съм се превърнала точно в това, което мразя най-много. Всички тези лоши хора. Чудовищата в тях, на които съм казвала, че няма да приличам. Но ти нямаш избор. Понякога нямаш правото на избор, нямаш лукса да можеш да избереш и се превръщаш в чудовището, от което се страхуваш най-много.
Понякога ми се струва, че е било стар живот. Поискала съм да го забравя, но е толкова част от мен, че мога само да го пренебрегвам. Да вярвам, че е само минало и да не се досещам каква омраза извира в мен когато го видя. О да, а тя е там. Толкова е силна, че понякога се чудя как малък човек като мен може да побере всичката тази омраза. Усещам я през вените си, топла и сладка и приятна. Усещам я в цялото ти си тяло, тя не ме оставя, просто понякога спи и е студена. Студена е в някой ъгъл на душата ми. Чака да го видя отново, за да се надигне срещу него. 4 години не са малко, днес ми беше припомнено за тях...
А нека той почива в мир... Никога няма да успея да го забравя колкото и да го мразя...
Такъв е живота, кара те да свикваш с всичко. Независимо дали ти харесва или не. На мен не ми харесва, че съм взела част от него, част от всичко лошо в него е останала в мен, но не мога да му я върна. Всичко, което се случва оставя отпечатък в нас и понякога колкото и да не искаме да се превръщаме в зверовете, които са те, нямаме избор.
На мен ми харесва да притежавам част от него, винаги ще ми напомня... Винаги само аз ще разбирам за какво. Винаги ще е онази част от живота ми, която искам да забравя....

След Legion успях да изгледам още два до точно преди малко. Току що свърших Черната мълния, отдавна му се каня и ми хареса често казано, типичната любовна история, но е добър. Заслужава си гледането, а пича в главната роля е мега сладък. А преди това гледах Пърси Джаксън, книгата му много я хвалят, аз дори мислех да я чета, но филма пет пари не струва. Става, ако много държите да си губите времето да гледате фалшиви и безсмислени нови филми, набъчкани с екшън до пръсване и никаква актьорска игра. Ако не ми се доспи много и успея ще изгледам и Шерлок след малко :) Пожелайте ми успех...

Най-накрая се наканих да пиша нещо при Христо Блажев в Книголандия, един от любимите ми блогове в това пространството. На него съм му много благодарна, че дава шанс за изява на всеки, който пожелае, както и на мен. А всичко останало, ще разберете от статията ми там :)

Гост-блогър: “Арлекин” на Морис Уест - един добър край и едно добро начало

Хубаво е киноман като мен да си дава малко почивка. Ама на, като взема да си дам почивка и излизат тон хубави филми. В последно време се бях отдала на филмографията, ама тя като че ли няма свършване, на 29-тият съм и все имам чувството, че има още толкова.
Та това краси скайпа ми тая вечер, офлайн за всичко живо. Започнах с привършването на Sleepey Hollow. И нападнах Nanoset, натеглих всичко що ми видяха очите с етикет 2010 и нападнах първото, което се изтегли. Или по-скоро то ме нападна - Legion.


Та аз съм направо луда по Пол Бетани и той не изневерява на стила си да играе 'прашни' роли. Има нещо дяволски секси в него, а това, че е рус само ме кара да го харесвам още повече. Но тоя филм... Бях го мярнала преди и като видях, че е с него си умирах от желание да го гледам, сега се чудя защо от тая глупост ми треперят пръстите. Може би щото тука си е студеничко или щото ще сънувам бабички, които ядат сурово месо и сладоледаджии, ходещи на ръце и с уста два декара - ноооооооо уважаеми, това е без значение. Пол Бетани е истината, а казах ли вече, че той е толкова секси...
Както е и да... Next!

Днес Данчето най-накрая навърши 18. Та след като толкова проявиха желание да го видят... ще го покажа в снимки... а останалото ще кажете вие.

Лица - на разни, познати, непознати, далечни, близки.
Попадам на тях непрекъснато, блогъри. С повечето времето ми в тези среди ме е срещнало, дали лично, дали професионално, дали реално или не, повечето познавам. Те са камъните по един плаж, на първо място се различават, изпъкват. А после всеки е различен и уникален по себе си, а всички заедно правят пейзажа.

Днес е сряда, а. Утре е четвъртък. Моля се да не идва март. Нещо си губя вдъхновението. Не ми се пише. Всичко дотук е истина.
Остават има няма два дни до 19-ти. А какво има тогава, ще знаете ако следите Nuervi. Аз старателно се уфлянквам (Eeyoree), но нямайте грижи, винаги съм ненадмината в тези инициативи.
Поскоро имам чувството, че чета повече от преди. И колкото и да си казвам, че няма да си вземам нови заглавия до определен период точно тогава си купувам най-много нови. Ама няма сега да ви говоря за книги, някой друг път, за тях имам други идеи.
Само минавам да ви направя разчет, да не си помислите, че нещо ми се е случило. :)
Утре не знам дали ще ви пиша, знаете, че четвъртъците не са ми дни. Но в петък със сигурност очаквайте включване, ще бъде интересно споделено реакцията на Дънч :)

Колко пъти точно си се надявал. Колко пъти точно си искал дадено нещо, колко пъти точно си молил да го получиш, колко пъти точно си го получил сам. Колко пъти точно си си задавал сам тези въпроси.
Колко пъти точно света е бил в краката ти. Колко пъти точно сам си го поставил там.
Колко още искаш от себе си. Напред и напред. Пришпорваш късмета и щастието и дните, нищо не е достатъчно вече. Нищо не е напълно достатъчно. За теб? Какво би ти харесало, какво би те направило щастлив сега, след като вече имаш всичко. След като сега можеш да кажеш, че си работил за него, че си дал собственият си труд в замяна на мебели, вещи, предмети трупащи прах. Какво би те направило човек отново? Колко пъти точно си казвал, че това не ти трябва, а после си го получавал отново. Колко пъти се замисли какъв човек си. Колко пъти донесе щастие на другите, а колко на себе си?
Кажи ми колко пъти точно се чувства истински, жив, важен и пълен. Колко пъти усещаше кръвта си топла и жива да тече през теб. Колко пъти не можеше да заспиваш нощем. Или колко пъти беше зает да броиш парите си, колко пъти беше зает да убиваш съдби. Колко точно пъти беше с нечии друг очи пред свят пълен с мечти. Колко точно пъти си каза, че всичко е справедливо. Колко точно пъти се запита кой си?
Кажи ми какво притежаваш, какво заслужаваш? Кажи ми колко от това, което имаш си получил сам и колко ти е било дадено даром. Кажи ми колко има в душата ти. Кажи ми какво има в теб. От какво се състоиш.
Колко точно пъти си задаваш въпроси, на които нямаш отговор.
Кажи ми колко точно пъти ме уважаваш за дето съм себе си, за дето съм дадено име, за дето си тук с мен и ме четеш. Колко пъти се замисляш дали ти доставям удоволствие или ме четеш ей така защото трябва. Колко точно пъти си мислиш за мен като просто даденост?
Колко точно пъти уважаваш и себе си?
А после колко пъти уважаваш и мен, и другите?

Тоя необикновен ден, в който не знам дали могат да се добавят още празници всеки празнува или повечето не празнуват. Всеки сам си избира какво как и с кого да прави днес.
Аз няма да ви честитя баналности, ще ви кажа само да празнувате както се празнува на празник и ще ви разкажа как започна моят ден.
Баща ми се обади тая сутрин, той обикновено не се сеща да звъни, но по празници се обажда да се побъзикаме малко. Хили ми се някакъв и ми вика 'Честито да ти е ... каквото там празнуваш.' Пита ме какво ще празнувам аз му отговарям нищо и той Ееее как така нищо, неска 3 празника има ти нищо няма да празнуваш - аз го поправям - 4 са. Казах кой е четвъртият в Nuervi - Ден на археолога. И аз го питам моя баща как да празнувам 4 празника в един ден и той ми изкара една философия... "Почваш от сутринта до вечерта до 12 часа докато не стане на другия ден и празнуваш всичко едно след друго". Ако някой е решил да му последва съвета да се подготви за искане на прошка, целуване на ръце, ядене на яйца и халва, пиене на вино и много любов... а и малко археология. А както някой беше казал в туитър преди няколко дни Пийте вино, замезвайте със сирене и се обичайте.

Клипа казва всичко и сам, 25 години по-късно песен на едни от най-известните певци и певици в момента... Ето и списък с имената им...

* QUINCY JONES – Executive Producer
* LIONEL RICHIE – Executive Producer
* WYCLEF JEAN – Executive Producer
* RICKEY MINOR – Producer
* RedOne – Producer
* CARLOS SANTANA
* JENNIFER HUDSON
* JAMIE FOXX
* SUGARLAND
* ADAM LEVINE
* JASON MRAZ
* EARTH WIND & FIRE
* NATALIE COLE
* THE JONAS BROTHERS
* T PAIN
* BRIAN WILSON
* JUSTIN BIEBER
* NICOLE SCHERZINGER
* INDIA.ARIE
* JULIANNE HOUGH
* MARY MARY
* MELANIE FIONA
* BEBE WINANS
* MYA
* TYRESE GIBSON
* ANTHONY HAMILTON
* RAPHAEL SAADIQ
* GLADYS KNIGHT
* KERI HILSON
* JOEL & BENJI MADDEN
* HEART
* BRANDY
* P!NK
* MUSIQ SOULCHILD
* MILEY CYRUS
* AKON
* JORDIN SPARKS
* CELINE DION
* ROB THOMAS
* KATHARINE McPHEE
* JEFF BRIDGES
* RANDY JACKSON
* PATTI AUSTIN
* KID CUDI
* USHER
* WILL.I.AM
* KANYE WEST
* LL COOL J
* ISSAC SLADE (aka The Fray)
* SNOOP DOGG
* NICOLE RICHIE
* TREY SONGZ
* ETHAN BORTNICK
* TARYLL JACKSON
* TAJ JACKSON
* TJ JACKSON
* VINCE VAUGHN
* DRAKE
* FREDA PAYNE
* FAITH EVANS
* ROBIN THICKE
* RASHIDA JONES
* BARBRA STREISAND
* JIMMY JEAN LOUIS
* ENRIQUE IGLESIAS
* ZAC BROWN
* LIL WAYNE
* TONY BENNETT
* JOSH GROBAN
* SEAN GARRETT
* HARRY CONNICK, JR.
* AL JARDINE
* BONE THUGS AND HARMONY (BIZZY BONES)
* AR RAHMEN
* FERGIE
* MARY J. BLIGE
* ORIANTHI
* MANN
* NIPSEY HUSSLE
* IYAZ
* KEITH HARRIS
* NIKKA COSTA
* TONI BRAXTON
* FARNSWORTH BENTLEY
* PLAIN PAT
* IL

Повечеинформация можете да намерите на сайта им wearetheworldfoundation

Тая сутрин ставам, разсънвам се и ходя да си правя закуска. Препичам си филиики и пускам Бумеранг и дават Том и Джери, епизод, в който Том умира и се качва на небето, не го приемат в рая обаче и му дават бележка, която ако Джери не подпише Том отива в Ада. Той се връща с точно определено време и започва да кара мишока да подпише, дава му торта, сирене и той не подписва. Накрая започва да му се моли и Джери подписва, Том хуква към небето ама времето му изтича и пада в ада право в казана. И се събужда изведнъж и почва да целува Джери. Хаха забавно като за сутринта. А ако има рай изобщо защото не вярвам, че има много хора с билет за там...

"Когато растях, да бъдеш гей, да бъдеш нежен, беше забранено. Не се харесвах и се страхувах от тази си част, затова я скрих и се превърнах в ”Перфектния Ричард”, зад който се и криех." - Ричард Чембърлейн-американски актьор.

* Заглавието се превежда: Светът принадлежи на тях

Мислех си за 200-тната ми статия да ви пусна това, но сега наистина знам, че искам да го пусна.
Търся някого, някой неизвестен. Много се чудих как точно да ви попитам. Когато създавах блога коментиращите бяха анонимни и бях получила коментар, който беше от непознат за мен човек. Не успях да позная стила на писане изобщо. Оттогава ми е любопитно кой е той. Дори малко се съмнявам, че все още се навърта в този блог, но все пак... Коментара е под статията Велик цитат: Звярът в нас. Ако някой все пак си го познае бих му била много благодарна ако се свърже с мен.

Всичко се уповава на това да имате съвест, ако някой се хване да лъже просто да бъде осведомен, че няма да има никаква полза. Просто се интересувам от лицето написало този коментар. Благодаря.

Съвсем случайно попаднах на нея днес докато търсех нещо друго. До сега азиатско кино, сега азиатска музика хаха. Много ми хареса, групата е страшна, Wonder Girls, много зарибяващо парче, надявам се и на вас да ви хареса :)

А ето и едни пичаги, които са направили страшно добър cover ;)

Разни тук някви чудни персони се опитват да ми извъртят номера. Да ме насолят яко по дупето, че не играя по техните правила. Опитват и опитват, но аз да не се предавам. Изумително е колко гадни могат да бъдат хората понякога... Напук да направят точно това, което не искаш. Точно същото, на което толкова пъти казваш Не и НЕ! И никой не те чува. Писнало ми е от такива персони, но аз не заплашвам много пъти, кажа ли, че ще направя нещо ще го направя. Неща срещу волята ми няма да се случат. Така, че... това е само предупреждение, ако някой не ми вярва като му кажа, че повече няма да му проговоря да си прави сметката. Защото ще осъзнае, че наистина няма да му проговоря...

Но такъв е живота ми, налага ми се да се разделям с невероятни приятели за това колко глупави стават понякога... Такъв е моят живот.

При миналата снежна виелица небето и въздуха бяха станали толкова бели, че нищо не можеше да се види през тях. През прозореца ми се виждаше само най-близката сграда, която е бяла. И щом погледнеш се вижда само и единствено тя, на фона на цял голям и бял хоризонт. Като излязла от Алиса в страната на чудесата, нереално стояща на мястото си.
Днес снежинките се мотаят напред назад, когато заваля в началото на тази седмица беше като, че сме в преспапие. Някои ни е хванал здраво и размятал напред назад и сега валят парцали на посоки. Дори от земята към небето, сякаш някой е пуснал филма на обратно.
Сега е по-скоро като пясъчна буря, всичко лети безмилостно и препуска като забързан цигарен дим от устата на старец. Все едно съм в някой Уестърн, само дето е бяло вместо пепеляво и знаеш, че няма да се чуят гърмежи.
Цяла седмица изкарах вкъщи правейки едно нещо през друго. Сега само след няколко часа ще трябва да се завърна към джунглата на ежедневието. И живота си продължава отново... трябва да изтърпиш всичко...

Често се питам дали идеите ми изобщо струват. Ако някои ме наричат писател, то това е на тяхна отговорност. Защото аз не съм, аз съм само човек, който съживява истории. Както от първият до последният човек на и зад снимачната площадка на филм, от продуцента до чистачките. Обръщам се на някъде и виждам нещо, което ми казва. Давай, разкажи за мен. И аз го правя, юркам себе си. Нямам актьори, нямам декор, нямам хора с които да се занимавам. Нямам редактор, нямам издател. Всеки е сам в жанра си. Колкото по-рано осъзнаеш толкова по-добре. Пиша статията основно за себе си, който я прочете, ок, той ще се опита да разбере. Преди мъкнех една тетрадка със себе си навсякъде. Винаги ми идваха идеи и просто ако не ги записвах ги забравях. По-късно всичко беше на елемента на елиминациите, това да, това не. Това, което е било хубаво съм успяла да напиша.
Разочарованията са като да се качиш на най-високото дърво, да набереш най-сочните и красиви череши, да слезеш и да се окаже, че са пълни с червеи. Всеки се разочарова понякога, дали от себе си или от околните, това не знам.
Хрумвали са ми много налудничави истории, които през ум не би ми минало да напиша. Когато знам, че не съм способна да направя нещо дори и не се опитвам. Ако знам, че ще го съсипя в опита си, всичко е изгубено. За какво да пиша? - се питам понякога. Има ли нещо, за което вече някой не е писал? Мисля си, че няма. Милиони умове, милиони идеи... Всичко се изтърква след определена употреба. Имам започнати истории изоставени да хващат прах, обречени никога да не бъдат завършени. Пиша това защото току що гледах 20-тия си филм от филмографията (който ме чете редовно ще знае). Филма беше Ед Ууд. Там той играе самият Ед Ууд, млад продуцент, сценарист, момче за всичко. И на всичкото отгоре обича да носи женски дрехи. Казва, че го карат да се чувства по-близо до жените. Като малък майка му го обличала в момичешки дрехи. И той направи грешката да се изправи там навън и да покаже кой е. Не бе одобрено, не бе нормално.
Филма е черно-бял от 94-та година, Béla Lugosi или Дракула.
Коя е историята, която никой не е разказал? Написал, подметнал, измислил, филмирал? За какво никой не се е сетил, на кого не сме отдали чест, кого не сме уважили? За кого не сме плакали?
Мъже? Жени? Романтика? Фентъзи? Какво се е изплъзнало между пръстите ни. Не знам дали има такова вече, сякаш сме толкова изчерпани, че се повтаряме отново и отново. А има милиони идеи по света, които никога не сме чували. И с този темп едва ли някога ще чуем.
Има милиони образи, които не сме измислили. Милиони такива, които могат да се усъвършенстват, да станат истински. Милиони измислени чудовища, от които не сме се страхували. Милиони красиви мъже и жени, които не ни се е искало да докоснем.
Споменах, че мразя образи създадени да ги обичаме, за да бъдат убити. Жестокост. И това сме измислили. И болката и въображението и страха и нещата, които не могат да се видят с очи.
Какво е важно за вас в една история? Да бъде красива? Модерна? Хитова? Романтична? Страшна? ... изтъркана...
Защо някои идеи никога не се приемат. Прекалено различни, прекалено... и тази дума е измислица. Прекалено изморен, прекалено странен, прекалено луд. Хората не обичат да си различен. Плаши ги.
Какво парченце от света остана за мен? Ще имам ли чест и аз да разкажа нещо велико? Да го открадна ли от някого, за да се каже, че е велико? - не. Не ви питам. Питам себе си. Можеш да бъдеш велик единствено пред хората, пред себе си винаги ще си недооценен, некадърен, сбъркал на толкова много места. Самоиронията не води до самоуважение. Тя води до нещо по-ценно.
Ако си стигнал до тук и все още четеш... Онази тетрадка, за която ти споменах по-рано. Тя хваща прах някъде. Не пиша от много време. След като не мога да оценявам себе си, а не е останал кой да ме оценява... превръщаш се в реликва. Вече на никой не му пука колко прах си хванал. Висиш си там на стената, някога може и да си бил велик, сега си нищо. Не си модерен вече...
Коя история да напиша? Комерсиалната? Най-комерсиалната, за която се сетя. Мога ви пиша хиляди страници за вампири и нежна и опасна и съблазняваща мозъка реч, но защо. Защо не мога да ви пиша за хора покорили живота и хълмовете и депресиите и войните. Защо не мога да ви пиша за хората победили себе си. Защото за тях не искате да чуете. Искате неща, които го няма в живота, за да се преструвате, че ги има. Кое е най-доброто начало и край? Здравей - довиждане? Усмивка - сълзи?
Харесва ми да стоя и да гледам другите, да се възхищавам така както само аз си мога. Да уважавам както съм се научила. Да чета докато другите не го правят.
Какво да напиша, за да трогна?
Какво да напиша, за да си върна уважението? Собственото си уважение?
Когато няма кой да те оценява няма смисъл да пишеш. Когато няма кого да оцениш няма смисъл да четеш. Когато никой не е стигнал до края на тази статия живота ще си продължи по същата линия, забавен и изтъркан...
Лека вечер, грешници...

Днес си търсих листи и пред очите ми попадна старата ми папка за рисуване. Не съм я отваряла от ужасно много време, от също толкова не съм и рисувала... Сякаш си загубих вдъхновението за това. Картата беше последното, което рисувах и оттогава не съм се захващала с нищо сериозно... Ако някои от вас все пак не знаят за нея...

Не мога да намеря снимка в компа за това използвам тази от Откровения, но вече не се мяркам там...


Оставила съм я завъртяна на тази страна защото тя ми харесва повече, вие все пак не пропускайте да я погледнете и наобратно. Иначе ако ви трябва доказателство, че е моя някъде е скътано m1nIk... намерете го сами ;)

Тази седмица се забавляваме заедно с Анита Блейк.
Ето какво казва Уики за нея:
Anita Blake a fictional character in the Anita Blake: Vampire Hunter series of novels by Laurell K. Hamilton. Subsequently, she has also appeared in the Dabel Brothers Marvel Comics adaptation of her first novel, Guilty Pleasures.

Харесвам я. Въпреки, че на моменти ме дразни слабостта, която проявява. Гадно е, че има образи създадени да ги обичаме и да бъдат убити, това не харесвам в някои романи, както и в този. Книгите от поредицата доколкото съм информирана са 16, в България има издадени 5, сега ги преиздават наново. Наскоро излезе първата преиздадена от ИнфоДАР.
Аз съм в началото на втората книга и за сега Анита е погълнала времето ми. Така, че ако ви липсвам се сърдете на нея...
:P
Съмнявам се да ви липсвам обаче...
:D

Подвеждащо заглавие, а. Мда. Но не не става дума за вас, а за театрална постановка. Хи-хи...

Редовно ни дават възможността от училище да си купуваме билети и да ходим по театър, мога спокойно да кажа, че моят клас са мерзавци и ходим по двама души ако не е насила. (а насила е когато трябва да се ходи по представления на училището).
Всеки път се изумявам как всеки път залата е пълна. Преди години когато ходих за първи път беше... и сега все още е. Не мога да си обясня това, хората са алчни, все заети, сврели са се в миши дупки в това време, а театъра е пълен та се пръска по шевовете.
Трябваше да бъдем две тази вечер, но се промениха нещата и останах сама изправяйки се пред дилемата да отида или да не отида. И отидох. Когато лампите изгаснат и те прегърне мрака на публиката изобщо не се чувстваш сам. И може би прозирам защо хората ходят на театър, защото в това студено време той винаги може да те стопли.
Признавам, Глупаци не беше на нивото на последната постановка, която гледахме. Но беше много смешно. Като казвам много, значи много. Имаше двама зад мен, които така смешно се кискаха, че аз на моменти не можех да се спра.
Все още имате шанса да отидете, ще има още една постановка на 18-ти този месец.
За това и няма да ви разказвам сюжета, но няколко изцепики, на които много се смях ще ви споделя...

Графа идва и родителите на София го гледат през прозореца. Бащата го пита защо е дошъл, а Графа отговаря, за да направи предложение (ако гледате ще разберете). Бащата се пули и вика Какво предложение, аз съм женен от 26 години.
Цялата зала се подпалва от смях точно в този момент.
После пък...
Графа сяда на сцената и пита Абе вие що не пляскате и всички почват да пляскат. Е кво е това пляскане пита той, заплюва ни и казва Дано да вали дъжд като излезете...
Туше!

Също много се хареса...
Леон сяда на масата срещу София и я пита София, с кой предмет искаш да започнем... математика... астрономия... философия.... Тя стои стои и казва Езици... (за да стане още по-забавно обаче) Леон прави такава физиономия каквато и цялата публика, вади онзи глас когато нещо не си е на мястото и пита Ииии с кой език искаш да започнем?

Смешно беше, аха да стане нещо както трябва и някои изцепва някоя простотия.

До сега не ми се случваше да си харесам нейно парче, въпреки че много ми харесва на външен вид. Но това е много добро, а и текста си го бива...

Понякога осъзнавам къде се намирам и си мисля, че скоро няма да съм на това място и това, че някога съм била ще ми се струва далечно. Странно е, през колко места минават тялото и душата ти, а след това си спомняш единствено без да можеш да се върнеш към тях истински. Само моменти когато си на определено място, а после няма да бъдеш. Ще бъдеш някъде другаде и това къде си бил и къде ще бъдеш е далеч от теб.
Толкова си далеч сега от местата на които някога си бил. Мислиш си, че е толкова лесно да се върнеш към тях отново, но когато го направиш все още ще имаш чувството, че разминаваш себе си.
Случвало ли ти се е?
Да си в някаква компания и да знаеш, че някой ден няма да видиш тези хора никога повече. Ще сте се разминали някъде по пътя, те в тяхното ежедневие, ти в твоето. И всичко ще се промени в момента, в който си кажете Довиждане.
Да стоиш и да си мислиш, че в следващ момент тялото ти ще бъде на съвършено друго място, в съвършено друго измерение.
Чували ли сте някога Лунната соната на Бетовен?
Музика, която те отвежда на различно място, сред която не можеш да се съсредоточиш.
Слушам я и си мисля защо нещата са толкова преходни. Защо моментите са толкова кратки. И защо понякога имам това странно чувство, че отминавам времето и се пренасям на различни места без да си спомням предишните.

Защото на мен често ми се иска. За това, че толкова ги мързи да пуснат един коментар...

Вие кво ще кажете по въпроса? Избиват ли ми дъските или съм упълномощена да го направя?

Понеделник еееее. Поредният досаден и гаден понеделник. Ако някой се е сетил да се запита аз какво правя тук цяла сутрин след като снощи се оплаквах в Туитър, че днес няма да мога да стана понеже съм първа смяна - ами е, съдба. Болна съм като пън. Събудих се тази сутрин доста лесно бих казала, набъхтих се да сляза до даскало с идеята, че ми е добре. Едва оцелях часа по история и после си тръгнах напълно убедена, че не ми е мястото там.
А сега съм си в нас, мотая се в леглото, гледам Транспортърс, слушам новото парче на Jason Derulo и си данся. Нищо, че дори миризмата на дрехите ме дразни, нищо, че всеки път когато си поема въздух ме заболява толкова силно, че минава от началото до носа ми до края на челото ми. НИЩО. Аз съм щастлива и никой не може да помрачи това. Нищо, че гласа ми звучи като на заклана кокошка, така по-добре пея рок. :D :D

Поздрав за всички, които ги зарадва тоя пост и моето неумиращо настроение.