Известно количество души смятат, че някои неща не биха успели ако не бяха анонимни...
Или да го кажа по-правилно...
Известно количество души се изразиха, че Nuervi не би имал успех ако не бъде анонимен...

Аз нямам какво да кажа по въпроса, защото когато попитах:
Значи свободата трябва да е анонимна. Защо?
Не ми бе отговорено...

А маската на Ви можете да си купите от Amazon за 7$. Не гарантирам обаче, че тя ще ви спаси от натрапниците, които винаги ще ви повтарят, че идеите ви са добри, но няма да успеят...

Често обичам да се мотая в Amazon само защото има готини неща, които тук не можеш да намериш. Някои от нещата им са на много налудничави цени и в двата смисъла. Не съм поръчвала досега от там, но имам приятели, които са.
Току що докато се мотая отново реших да проверя какво има за любимият ми актьор и на какво злато попаднах не е истина...

Любимият ми актьор в една от любимите ми негови роли. Така, че моля Дядо Коледа или някой по-скорошен. МОЛЯ, МОЛЯ, МОЛЯ... Миналата година не получих биографията заради копилитата от Еднорог, но все пак си я взех. Та моля, ако някой се затруднява какво да ми подари да се замисли върху този подарък.
Това сигурно ми е най-егоистичният пост, но не знам дали има друг, който да е толкова умопобъркан от Джони, колкото съм аз.
Първата ми харесва повече, но и втората не е лоша. Намират се на тези адреси:
http://www.amazon.com/Edward-Scissorhands-Airbrush-Junior-T-shirt/dp/B001BLPQN8/ref=sr_1_49?ie=UTF8&s=apparel&qid=1264857818&sr=8-49
http://www.amazon.com/Edward-Scissorhands-Pink-Spraypaint-Junior/dp/B001U9XEAS/ref=pd_sbs_a_4
И двете са приблизително 18$

Аз продължавам с идеята си да изгледам цялата му филмография. Това е един от по-новите му филми, но е достатъчно неизвестен, за да ви шашне. В началото на филма Джони води монолог, който никога няма да разберете докато в края не го видите как не може да ходи сам, не вижда и други неща, които не искате да виждате...

Заради незаинтересуваните не искам да го преведа...

Allow me to be frank at the commencement. You will not like me. The gentlemen will be envious and the ladies will be repelled. You will not like me now and you will like me a good deal less as we go on. Ladies, an announcement: I am up for it, all the time. That is not a boast or an opinion, it is bone hard medical fact. I put it round you know. And you will watch me putting it round and sigh for it. Don't. It is a deal of trouble for you and you are better off watching and drawing your conclusions from a distance than you would be if I got my tarse up your petticoats. Gentlemen. Do not despair, I am up for that as well. And the same warning applies. Still your cheesy erections till I have had my say. But later when you shag - and later you will shag, I shall expect it of you and I will know if you have let me down - I wish you to shag with my homuncular image rattling in your gonads. Feel how it was for me, how it is for me and ponder. 'Was that shudder the same shudder he sensed? Did he know something more profound? Or is there some wall of wretchedness that we all batter with our heads at that shining, livelong moment. That is it. That is my prologue, nothing in rhyme, no protestations of modesty, you were not expecting that I hope. I am John Wilmot, Second Earl of Rochester and I do not want you to like me.

И така дългоочакваният и подготвян проект е вече на бял свят...

Ще откриете всичката информация в самият него.
А той е само на едно цъкане разстояние...


Надяваме се да се присъедините.

Вярвате ли в съдбата?
Аз вярвам. Тя винаги се мотае около мен, за да ми напомня, че съществува.
Току що отново го направи.
Аз съм от този тип хора, които губят много голям процент от вещите си, по-лошото е, че никога не ги намирам. Писнало ми е да губя разни неща...
Докато си подреждам гардероба току що една от гривните, които винаги нося се закачи в пантата на вратата и чух как пада на пода. Взех я, но частта, която задържа закопчалката липсваше. Естествено, колко типично за мен. Започнах да я търся, да се пъхам под леглото и къде ли не, но не успях да я намеря. Надникнах при дрехите и когато повдигнах едната халкичката беше там. Сглобих я и я нося отново. Сякаш съдбата защитава тази гривна, защото преди много време и се беше случило нещо друго. Подари ми я любим и много ценен за мен човек, преди много време бих казала. Достатъчно време, за да смятам, че е много това, че тя все още е при мен.
Заблудите, че вещите ни доближават до хората са големи, но понякога е приятно да имаш спомени за някое отминало време...

Най-накрая малко спокойствие. Нищо, че утре ме чака контролно по математика и изпитване по биология, точно сега не ми дреме. В последно време работя нон стоп върху проекта или съм се захванала с учене и нямам време да се наспя като хората дори. Стреса в прекалено големи количества не е хубаво нещо. Скоро ще ви пиша за същността на Nuervi, който скоро ще бъде готов.
А за сега... нека се насладим на спокойствието преди новият ден да ни е лапнал отново с пълна сила, ох още два дни останаха...

Проект Nuervi ще се превърне в реалност на 29.01.2010. Ето и постери, с които можете да подкрепите все още неизвестната идея....

Единственият цитат на темата Справедливост в Уикицитат е
„Справедливостта е сляпа.“ Несъмнено. Но освен това е глухоняма и има дървен крак." — Питър Финли Дън

Колкото и странен и нереален да ви се струва той в първият момент е дяволската истина. Но е истина, че и справедливост няма, тя е измислица и заблуда. Днешният свят се гради върху това кой кого да прецака повече. Тези, които отказват да постигат всичко по нечестен начин са прецакани най-много, останалите, които се чудят само как да измамят са големци. МРАЗЯ ТАЗИ СИСТЕМА. Тя е постоянно около нас, непрекъснато мерзавците не виждат какви боклуци са и се радват на нещата получили чрез измама. Нямам какво да кажа вече, тази тема е безкрайна и безсмислена, отново ми се случи да съм прецакана от такива лайнари, които не могат да прозрат истината, а и да им я кажа нищо няма да се промени. Винаги ще има такива, които ще си мислят, че с измама всичко се постига. По-късно в живота когато не могат да се оправят с нищо тогава аз ще ги гледам...
Живота е помия, в която се давиш, докато другите не те убият за надмощие...

#200
Статия като статия, ден като ден. Защо го отбелязвам ли? Приученото желание на човека да отбелязва разни неща...
Заглавието ми е пикантно, защото все се чудя и въртя как да ви го поднеса. На 29.10 миналата година съм била на върха на 100-те, сега съм с 100 напред.
За повърхностните хора - те не биха стигнали до тук. За белият шоколад - просто не го обичам. И се изчерпваме дотук, дали...
Но не.
Работих по смяна на тамплейта на блога. Сега има доста различен чар, някак по-личен изглежда, по-приветлив. Или поне на мен така ми изглежда. Смалих многото колони и подразделения на старата професионална тема до тази, която е само с две колони. Дори на мен ми е все още трудно да свикна с тази промяна, всичко изглежда по-минималистично. Остава вие да кажете дали е добре или не.
В последно време сякаш писането ми по замря, всички са се юрнали да блогват, а аз забавям темпото. Хе-хе, стари сме вече, цели 200 статии. Шегувам се, това ще се промени, всеки има моменти на спадове и възходи. Остава да ми хрумнат още много идеи и да ги осъществявам за в бъдеще, но по-важното е и вие да сте тук, за да имам с кого да ги споделям...
Е, успех... на мен и на вас да ме изтърпите още дълго време.

Нова година като всяка година...
Всички са загубили ритъма на движението и са се отдали на политика.
Времето се движи в готова праволинейност готово да те отегчи до смърт...
Всичко излиза от една точка и след време замира.

Проекти, изоставени идеи, забравени желания, големи постижения,
до там, докъдето ти стигат очите хора с празни обещания.
Играем шах, но без да се движим изобщо,
замръзнали в едната точно определена поза от страха в едното общо.
Вече няма впечатления,
няма големи или стойностни постижения.
Не са готови да те оценят, не са готови да те коментират,
могат единствено да мълчат и претендират.
Минават и не се задържат, заграден си от сенки,
на различни - бели, черни, руси...
Протести, изявления, разни мирни обвинения,
от тук движиш се по диагонал на настроения.
Запазил си едно местенце в цирка,
но не се учудвай, аз ще съм този в публиката, който ще те освирква.
Мислиш, че си в сигурност и в пост надеждност,
обречен си да се движиш в правата на сляпа безнадеждност.
Циничен, груб и егоист,
обречен си да бъдеш същият садист.
Вървиш пред мен, зад мен, не е от значение,
чувам и без думи твоето безмълвно обвинение.
Защо така облякъл си се днес човек от простолюдието,
чувам да си мислиш, че си крал на остроумието.
Без тревога, без капчица угризение,
оставаш сам, спри да търсиш извинение...

Единственото едничко нещо, което исках ужасно много за тази Коледа е биографията на Джони Деп, която според данни на издателството (Еднорог) излиза на 15 декември. Снощи тръпнех, че остават само 4 дни докато излезе и после още малко и на Коледа ще я стискам здраво в ръце и няма да я пусна... Но не стана точно така, даже никак...
Днес влязох във вече познатият сайт на издателство Еднорог и очите ми се облещиха при гледката... 15-ти да, но ЯНУАРИ. Толкова много се ядосах, че насмалко да се разплача, така яко ги напсувах до 40-то коляно както само аз си знам...
Нямам думички колко мълчалива и бясна и тъжна съм днес, всички в чудо се видяха. Толкова много исках тая книга, а нито ще я получа за Коледа, нито едва ли някой друг път. Просто не мога да си я позволя и единствената ми надежда бе да я имам като подарък, сега какво нито подарък ще имам... нито Коледа.
Иде ми да спукам от бой някого...
Тук да бюрото ме чакат една огромна купчина книги, дори не ми привличат интереса вече... Аз съм съсипана... и за тези които ще си помислят, Боже, това е само една книга. Еми мнооого грешите... и няма как да разберете какво всъщност значи за мен.

Написала съм тази статия на 11 декември 2009, днес е 20-ти януари 2010, от тогава е минал месец. Нека ви разкажа какво всъщност се случи...
Датата на издаване бе променяна точно 5 пъти.
От 15-ти декември тя скочи на 15-ти януари след това на 6-ти януари, сутринта на 6-ти бе отложена за 11-ти същият месец. Уви, няколко дни по-късно тя бе оповестена за 13-ти януари, след куп разочарования и мисълта, че тя вече изобщо няма да се появи. Бях толкова ядосана от това непрекъснато размотаване на срока, че си бях обещала, че ако още веднъж променят датата ще пиша на издателството. И когато разбрах за 13 точно това и направих, написах им приятно писъмце като се стараех да не ги напсувам, но когато се опитах да го изпратя се оказа, че нито един мейл от посочените в страницата им не е валиден.
В един период всичко около книгата изчезна. От 13-ти насам ходя всеки ден в книжарницата и питам за нея, и всеки ден виждам една и съща физиономия. Беше като буквално изчезнала, нито от издателството оповестяваха друга дата, нито книжарниците казваха че се е появила.
Когато в понеделник тази седмица отидох отново и попитах ми казаха, че във вторник принципно получават нови книги, на мен ми стана ясно, че трябва да побързам или някой ще ми я измъкне под носа. Но по стечения на обстоятелствата вчера имах гости и нямаше как да отида, днес след като си свърших работата отидох с някаква последна надежда. Влизам в моето любимо АБВ и питам една от познатите продавачки за своята биография, тя ми се усмихва и ми казва това:
- О, да получихме я. - при което аз аха да се пръсна от радост и тя ме срязва...
- И я продадохме дори.
Друг стоящ до нея, явно нов, който никога до сега не съм виждала ми се хили и казва Така става с хубавите книги...
При което аз съм готова да встъпя в пристъп на тежка депресия и ужасен яд, че размотаването ми е било напълно напразно. Всичко това се случва за секунди, когато продавачката ми се усмихва и вади от под рафта книгата.
- Това е последната, специално за вас я запазихме. - ми казва тя
Стърпях се да не я разпрегръщам пред всички и веднага я купих. Една оргомна радост за мен... толкова голяма, че не мога да опиша. За няколко часа успях да я прочета, наистина книгата е изумителна, с много история и красиви фотографии, парите може и да си заслужават. Но чакането беше убийствено...

Мдаа, излязла съм на бойното поле по каска и се каня да ви науча как да не си счупите токчето в паветата или да си праснете главата в стъклена врата... или просто мога да ви дам съвет...

Партитата са яко нещо... докато не ти писнат. Ако някога обаче изобщо ти мине през ум сам да си създадеш едно такова (или вече ти е хрумнало) можеш да продължаваш да четеш. Златните правила...

1. Много енергия, дали ще ставаш кофеинов наркоман просто няма значение. Важно е да си винаги готов, освен ако не търсиш парти в стил - 2 ма приятели (единият е водката). Трябва да си свеж като краставичка нон стоп или поне да не се разпадаш.
2. Луда глава (или няколко), тук не знам на кого ще разчиташ, но малко са хората които биха се вързали да ти помогнат когато им изтърсиш, че ти се организира купон.
3. Мноооого търпение, то ще ти е по-нужно от първото. Докато в един момент не изтрещиш, че ще се намерят тъпаци да се откажат в последният момент, не се тревожи за тях си е.
4. Свобода, прави точно това, което обикновено не правиш. Не, за бога, не казвам да се напиваш като прасе преди Коледа, говоря за свободни мисли. Ако си спекъл "Ами сега как ще стане, дали ще мине добре" - е вярвай ми, няма да мине добре.
5. Гледай! Ако искаш под поли и в чатали, не е важно, важно е да гледаш! Защото ако се натрещиш на собственото си парти не очаквай втори път да се случи подобно нещо.
6. Завърши с достойнство, да се надяваме, че поне то ще е останало...

Е, надявам се, че ви бях (без)полезна. Но като човек минал през подобно нещо вече съм напълно убедена, че горните тактики работят! Остава само да вкараш усмивка и да се надяваш на успех...

П.П. Може да ме поканиш да забавлявам гостите :D

Колко държиш на блога си? - Прост въпрос без неправилни отговори, остава само да сте креативни и искрени...
Споделете ми...

Изумена съм, че никога не съм писала за него. Но тогава не съм имала блог да ви го споделя. За филма, които спечели всички възможни награди, спечели и милиони сърца. За историята победила неправдите в живота. За всичко, което е тя за мен...
Скоро се навършва една година откакто излезе филма по книгата на Викас Сваруп, ще ви разкажа как аз го изживях...

Гледах филма още в началото когато излезе тогава все още не беше толкова известен и дори си спомням, че качеството, което аз гледах не беше хубаво. Не го гледах защото го бях очаквала или нещо такова, попаднах съвсем случайно на него. Първият път беше като цунами, което ме залива с всичката си сила, връщах филма отново и отново хиляди пъти. Обожавах го и не можех да спра да до гледам, всеки път ми носеше едно и също напрежение и блаженство, толкова силно, че имаш чувството, че сърцето ти ще се пръсне. Точно тогава разбрах, че филма е направен по книга, взех всичките си спестявания и буквално летях до книжарницата, няма да се учудя дори да съм бягала. Няколко минути по-късно я стисках в ръцете си, това беше първата книга, която си купих със собствени пари. Прочетох я за часове, всяка свободна минутка прекарвах в четенето и, отне ми два дни и малко. Тя събуди страст в мен, която никога не съм подозирала, че притежавам. Препрочитала съм я ужасно много пъти.
Историята тръгва от индийско момче от средната класа, което през 2000г. наистина печели "Каун банега крорепати" (или нашето "Стани богат"), писателят Викас Сваруп написва книга по историята, а след това тя бива филмирана, но има огромна разлика и между реалната история и книгата и между книгата и филма. Буквално всеки е променил историята, но тя все още се върти около момчето, което печели всичко без да е ходило на училище и без да е чело книги. В началото филма започва с въпрос:

Джамал Малик е на един отговор от спечелването на 20 млн. рупии. Как го постигна?
А: Чрез измама
B: Чрез късмет
C: Гениален е
D: Така е било писано

Тези, които сте го гледали най-вероятно сте си помислили, че е чист късмет, но аз от началото до края знаех, че отговора е Така е било писано. И наистина, в края на филма показват, че това е верният отговор.
Книгата от своя страна е написала по най-изумителният начин, които някога съм виждала. Всяка глава е сумата, която той ще спечели ако отговори на въпроса. И той започва да разказва случки, не са подред, но ти става ясно, че знае отговора на въпроса.
Въпросите в книгата и филма са дяволски различни, както и историите, имената и всичко. Последният му въпрос е за някаква сонета на Бетовен, а той хвърля щастливата си монета за нея. А изречението, с което завършва книгата ме вдъхнови да напиша разказ.
Преди Беднякът милионер не вярвах, че една история може да бъде това, което той е...

Иска ми се да ви кажа нещо, но не знам как да ви го кажа. Рядко ми се случва. Иска ми се да ви кажа, че съм изморена, но не съм. Иска ми се да ви кажа, че не вярвам, но понякога не знам дали не вярвам. Иска ми се да ви кажа, че мразя да си противореча и това е истина, но се случва. Иска ми се да ви кажа, че живота е трудна игра на карти, но това и сами го знаете. Проблема не е в това какви карти ще ти се паднат, а как ще играеш с тях.

Баща ми като дете обичаше да ме пита "На къде водят всички пътища?", винаги грешах. Но когато пораснах той ми каза - "Всички пътища водят на едно и също място - в гроба." и го разбрах, и е бил прав. Но и вие го знаете когато отворите очи и спрете да бъдете наивни. И вие знаете, че света там навън е един и по който и път да поемете има край. Моя приятелка написа в есе, че Свободата е като салама, има начало и край и всичко е добре докато не свърши. Съгласна съм и с нея, защото докато не видиш края няма да разбереш, че ти е харесвало. Защото ние поставяме и началото и края.
Тя е в това да търсиш и намираш, в това да отхвърляш и приемаш... съм написала на скайпа си, а те ме питат коя е 'тя'? Нека всеки го изтълкува както иска, както му се струва правилно, както го е научил живота. Нека всеки види истината в това изречение и го оприличи на едно чувство или човек или кой знае... Защото на моменти ни се иска да има с кого да поговорим, а в една хубава песен Пинк пее "Не искам да съм това обаждане в 4 часа сутринта, когато единственият на планетата когото познаваш няма да си е вкъщи".
Защо съм кръстила темата така ли... това сигурно е подвеждащо заглавие, за да се подлъже някой и да коментира моите жалки думици... липсват ми читателите...

Има времена, в които си казваш, че не би направил това или онова. НИКОГА. Слагаш забрана над нещата и казваш, че това нещо няма да се случи. Грешката е пълна...
Ще ви разкажа своята история като истински пример.
Да започнем оттук... "Разбери другите, за да разбереш себе си" и запомнете тези думи, защото те ще означат нещо по-надолу...
Имахме различия на фкусовете с бившият ми приятел, по-специално на филмовите вкусове. Той обожаваше филма Боен клуб (знаете го, онзи с Брад Пит и сапуна). Когато обаче аз гледах филма не намерих нищо, което дори малко да се доближава до мен. Нищичко. Малко по малко забелязвах обаче, че той се води по политиката на този филм. Просто имаше нещо, което той вижда, а аз не виждах. Предположих, че може би просто не разбирам смисъла на филма, който и без това не се открива лесно, но съм грешала. Казах, че филма изобщо не ми харесва и че не искам да слушам за него. Бе като забранена зона за мен, просто защото нямаше смисъл да осмислям нещо, което не ме е впечатлило. Това бе може би преди година, но след това аз и той се разделихме, а аз забравих за филма...
Поскоро, мисля че преди месец или малко повече излезе ново издание на книгата, в началото я избягвах, после се изкуших да видя какво са писали за нея. И познах - тя харесва на много хора, точно както и филма.
Днес се бях чупила от час по география и както винаги го прекарвах в АБВ, стоейки и четейки Странния случай на Бенджамин Бътън или пък някоя друга книга. Боен клуб обаче си стои точно там, на втората редица на Художествената литература и аз всеки път го подминавам сякаш е отровен паяк. Но днес нещо ми нашепна да я отворя, независимо какво ме чака вътре. Да се пробвам да преборя себе си. И не болеше... Взех я и я отворих, а всички импулси в мен, които обикновено действат за глупости прочетоха първата страница и осъзнаха колко много неща са се променили. Осъзнах колко аз съм се променила. Нямаше да имам пари за нея, но може би съдбата точно бе пратила баща ми по-рано при мен. Казах на себе си точно тези думи, които прочетохте горе и я купих. Последният брой в книжарницата стана мой. И независимо, че аз вече не съм с този човек искам да знам. Искам да преборя себе си и да разбера дали наистина си заслужава или не...
Искам и вие да повярвате в себе си и да се опитвате да победите онези части, които ви казват Не. Защото просто не се знае какво губите по този начин. Бъдете смели и кажете не на самите себе си... победете предубежденията и предрасъдъците, защото.... какво? - "Разберете другите, за да разберете себе си"... ;)

той може да бъде малко объркващ, но не за него е темата. Във филма обаче Хенри е пътуващ във времето и се оказва така, че вижда как умира, но не знае кога. По-късно в бъдещето среща дъщеря си и тя му казва, че той умира когато тя е на 5. Хенри не може да направи абсолютно нищо освен да се сбогува с хората, които обича и в бъдещето да се бори с времето, за да може да види семейството си за няколко минути. Филма е тъжен...
Но какво бихте направили вие ако знаехте кога и как ще умрете? Бихте ли се опитали да промените съдбата си... защо? А ако не можете и трябва да се примирите с мисълта, че не можете да направите нищо...
???

Джени, Денис, Алис, Марко, Виктор, Малик, Джой, Кевин, Нийл. Те са света на Fame, а той е филм, който излезе в края на 2009. Лично аз очаквах да е нещо от рода на Step up и всички подобни репродукции, но не... Fame ще ви покаже света по един реален начин. Всички те, имената горе и характерите им ще ви покажат какво да се бориш за нещо, което искаш. Независимо дали е твой талант или трябва да се трудиш, за да бъде. Гледах го преди няколко дни, но до сега не успявах да намеря правилните думи. Единственото, което мога да ви кажа е, гледайте го! Защото Fame ще ви покаже нещо, което не се виждали досега във филм с подобна история, Fame ще ви накара да го заобичате и да го гледате отново и отново.
И един от любимите ми цитати от филма...
"Успехът не означава Fame, нито пари или власт. Постигнал си успех ако щом станеш сутрин си толкова развълнуван за предстоящия ден, че буквално излиташ през вратата."
Саундтрака към филма е страхотен... поздрав с парчето на Sam Sparro - Black & gold

Като отговор на тази статия и предишните преди нея.
Ще направя малко обръщение към Краси и блога му, но преди това ще ви разкажа нещо друго...
Който познава Красимир Панайотов знае, че той е човек на място. Обзалагам се, че всеки може да каже поне една добра дума за него, защото той е винаги готов да ти удари едно рамо когато имаш или нямаш нужда. Въпросът е там, че аз не пиша това, за да го славя или да разказвам колко пекан е. Въпроса е дори, че той сигурно би се подразнил, че пиша това за него, но аз съм голям инат и рядко го слушах, както най-вероятно правя и сега.
Ако сте прочели статията сте разбрали, че ще се разделим с krassyo.info... това решение всъщност е следствие на обстоятелствата, отдавна той бе решил да прекрати много неща по блога, а сега и напълно да го убие. Никой не може да му каже как да постъпи, блога и решението са си напълно негови, но аз искам да се обърна към него като му кажа няколко неща...

Краси, ако четеш...
Не мисля да разубеждавам krassyo, защото той държи на решенията си. Не мисля да му казвам как да постъпи, аз не знам дали това, което ще направи е правилно. Мога да кажа, че в последните седмици аз и той не си говорим, което е един неприятен факт, с който започнах новата година. Както повечето от вас знаят в краткото време, в което се познавахме двамата успяхме да вдигнем много неща от нулата, да ги съградим и те да станат стабилни. Като например проекта ни, блогърската среща и едно приятелство. Вярвам, че ако не се бяхме скарали така нелепо щяхме да осъществим заедно още много идеи. Но както аз би казала - съдба, както той би казал - какво да се прави така се случва...
И нещо към всички ви, ако има човек до вас, който не можете да оцените докато е до вас правите голяма грешка, защото той може да се изпари докато блеете. А ако имате голяма уста като мен внимавайте още повече...

Всичко с времето си, е казал някой по-умен от мен. И май, че е бил прав. Всичко има отредено си време и отредено достойнство. Но дори и приятелството понякога си заминава неочаквано бързо.
Има подходящи и неподходящи моменти, подходящи и неподходящи души, всичко останало е следствие от предните две. Но приятелството се гради на нещо, което може да бъде заличено изключително бързо независимо от повода.
А когато то тръгне към нещо различно е неочаквано и странно...

Петък вечер е, а аз реших да се отдам на филми след тази тежка седмица. Пред очите ми попадна филм на име Alice, не ми стана много ясно защо са го разделили на две части обаче - като мини сериал. Общо казано идеята много се препокрива с Алиса в Страната на чудесата, само дето тук се случват някак реални и нереални неща. Неща, които ще ви усмихват. Неща, които ще ви натъжават. Ще запомните русият Вале Купа, който изобщо няма да ви вдъхва доверие докато не разберете какъв е всъщност. Ще ви се набие в главата захаросаната Дукеса, Белият рицар, който ще ви изумява от време навреме. И разбира се, дяволски красивият Шапкар изигран от някаква чуждестранна версия на Графа на име Andrew Lee Potts (сладура от снимката). Един филм, които прескачах дълго време заради идеята, че няма да бъде нищо интересно ме изуми. Рядко се срещат подобни истории на любов и рицарство, на други светове и странни образи, а всичко взето заедно ще ви пренесе в Wonderland. Затаете дъх и се впуснете в приключението заедно с всички тях, но преди да започнете да хълцате заедно с Шапкаря, когато сякаш той преглъща живота ви си помислете хубаво колко хубав може да бъде Wonderland ;)
Препоръчвам ви филма, но да предупредя той няма да ви отмори в петък вечер, само допълнително ще повдигне желанието ви да го гледате отново.. :)
А колкото до мен... I saw the photo above and said: I'm in love ;)

Дълго бях посвещавана, че няма по-добър комик от Удхаус, думи на, които аз все още не вярвам. Принципно си падам по черният хумор, този който ще те накара да се смееш и да ти е хубаво, но Удхаус ще ти сервира порция хумор, който ще те накара да се кискаш. И въпреки, че ми остават 60 стр до края на книгата не мога да се сдържа да не ви напиша това.
В Пълен напред, Джийвс се сблъскваш с окаяният живот на двама тъпанари - Гъси и Тъпи, които звучат неимоверно не на място в българският език. Толкова ги обърквах понякога, че ми се наложи да ги запомня по възлюбените им, докато единият не се сгоди за вече бившата жена на другият след като изпи завидно количество алкохол за въздържател.
Точно този плосък хумор забавя много четенето ми, искрено се смях само за едно място за някаква шега за Ганди. Сега към краят сякаш става по-забавно след като всичко се обърна с главата надолу. Общо взето не е хуморът, за който всички говорят. Той може и да изкача от страниците от време навреме, но няма да те засмее истински. Тази книга може да се нарече само - пълна лудница, докато сам не се побъркаш от всичко в нея... Героите се бият един през друг, Тъпи е редовно съгласен да смаже всеки попаднал пред очите му.. Да го обърне наопаки и да го накара да си изплюска вътрешностите... Гъси пък - заклетият фен на тритоните, горкият бе напит до козирката от Английско уиски и цяла кана портокалов сок с джин, които го накараха да прави неописуеми щуротии, като да се крие под леглото от Тъпи, който го гони за дето се сгодил за възлюбената му, която пък го напусна заради някаква си акула, която той твърдо вярва, че била писия...
Главата може да ви заболи от целият този цирк и докато Удхаус ви показва колко точно могат да се объркат нещата вие сами ще се объркате...

П.П. И все пак бе видяна сметката на това бяло сако...

Напред или назад, напредък или деградация.
Тази година сякаш всички вървят на забавен кадър, стъпка по стъпка на сигурно място. Докато аз фуча през тях дори да давам мигач, заобикалям ги и летя с бясна скорост над тях. Живота е попаднал в засадата на времето, но не е засегнал мен.
В момента работя по нов проект за това и не пиша много много тук, а и не съм намерила сякаш перфектната тема, която да ви привлече...
Проекта ми е под кодовото име Борбата Вики и го започнах на 03 януари... за сега е тайна по какво точно работя, но съобщавам, че работя по него сама. Пожелайте ми успех и ми простете, че не поствам често...
Love ya, Vicky's fight..

Ако имате такива не се отказвайте от тях, само това мога да ви кажа. Те ви изпитват и рано или късно може наистина да се случат! Колкото и налудничави да са...

Случвало ли ви се е да се чувствате като изоставени от себе си. Толкова, че чак да ви е трудно да си спомните удоволствието.

Ще ви разясня за какво говоря...
Ако неочаквано таланта ви е решил да си вземе почивка без да ви предупреди и си е хванал багажа, врътнал се е като сърдито бивше гадже, което напуска дома ви и си е заминал пред очите ви. Естествено ако той беше реална персона и не беше само въздух под налягане бих го хванала за тънкото вратле докато не го окова във вериги и не му дам да мърда никъде, но как можеш да го спреш когато той има пълното право да прави каквото си иска... Та, ако той е решил да ви напусне за неопределено време без да остави бележка е време да се хванете здраво за главата и да спрете да се вайкате как да го върнете. Той сам ще се върне когато му писне от почивката. Въпроса е там, че когато си загубил вътрешното си призвание се чувстваш като празен буркан и се чудиш с какво да се напълниш, а колкото повече вода наливаш толкова буркана прелива и все пак остава сух и празен. Някои му викат мързел, други липса на време - всички, се оправдават. Та ако непростимо сте занемарили нещо, което обичате да правите е време да измислите друга алтернатива вместо да се скитате безцелно по места, които няма да ви донесат удоволствие.
Всеки в известна степен и време губи вдъхновение и нищо сякаш не му доставя удоволствие. Забива в едно непрекъснато движение - променя се, а си остава същият.
Нищо правенето в тези случай не е решение на проблема, не е и път към решение на проблема.
Ако да речем един блогър е загубил вдъхновението си да блогва, то той ще спре. От което за него биха последвали неприятни следствия. Ще започне да губи читатели, а с тях ще започне да губи убежденията в себе си, ако не се вземе в ръце може окончателно да провали себе си.
Ако пък писател е загубил музата си да пише, то и той ще спре. По-лошото при него е, че той няма да има друг шанс освен да чака просветлението да се появи, защото всеки опит за творене без него би бил обречен на провал.
Всички във всяка област имат сила, която ги движи - всички я наричат по различен начин, но никои от тях не могат без нея. Независимо дали музиканти, поети или просто хора, те се нуждаят от нещо, което да ги движи напред с удоволствие. Но разделят ли се с това нещо...
Решението в такива случай не е много надеждно. Има няколко изхода от проблема, повечето от които водят в задънени улици.
Първо:
Можеш да решиш да чакаш докато ти просветне отнякъде. Не е сигурно колко ще чакаш и колко ще загубиш докато чакаш, но няма да е малко. Повечето избират този вариант, защото е някак в реда на нещата, по-лесно е да изчакаш отколкото да опитваш...
План Б:
Ето ги и тези, които все пак опитват. Въпреки, че са наясно, че са като пресъхнало море насред пустиня, те се опитват да налеят вода вътре, а докато гледат как тя изчезва се съсипват още повече. Насилват себе си да създадат напредък, който обикновено създават - тези, се разочароват лесно и не стигат до никъде.
Третото, най-неудачното:
Да продължаваш да наливаш, да видиш, че все пак нещо си постигнал насила, а след това да се насилиш да го харесаш. Това е най-лошата форма на забиване, в която принизяваш ужасно себе си от нуждата да се върнеш към старите навици.

Липсата на всякаква движеща сила вгорчава хората и ги кара да предприемат глупави избори пред това да направят нещо, каквото и да е. Истинското решение е само едно. И то се състой в това да не бързаш да се отчайваш.
Ако се обърнеш и погледнеш, че вдъхновението си е забравило голяма част от бельото ще ти хрумне, че то само е излязло през вратата, за да те ядоса. А в момента стои там и ти се киска, важно е само да го хванеш за врата и да го върнеш обратно. Буквално - да се самомотивираш. Дали музика или филми или книги или голяма компания приятели, всеки се вдъхновява от нещо различно. Важното е да се метнеш да го търсиш. Друго решение няма :)

Мога с една дума да ви отговоря - клиширани! Пращат си поздрави, които са прочели в нета или които са пратили на тях, редовното скучно ЧНГ, здраве, щастие и късмет (понякога и любов). Рядкост са тия, които поразчупват пожеланията. Ето например ще си позволя да цитирам Охра, която пък е получила "пълни маси с продоволствия и счупени легла от удоволствия...някои хора са особено ексцентрични в sms-ите си :D", това ме накефи когато го прочетох тази сутрин в туитър.
Някои пък стават тъжни заради кривата равносметка на предната година. Обобщавам, че повече души се сетиха за мен тази година, получих едно странно писмо, което донякъде ме умили. Но това, че започва нова година не означава, че нещата се промеят. Напротив - остават си същите, а днес е ден като ден. Само дето ние се нуждаем да го категоризираме като 1-вия ден от годината, от новата година. И кое и е новото? След още 12 месеца ще навлезем в нова и ще празнуваме отново, не защото времето се движи, а защото ни е нужен повод за празнуване, за да се поразвихрим.
Честит имен ден и на Васильовците :)