Въпросът е какво става при вас тези дни. Как вървят нещата, с какво темпо се влачи ежедневието, колко бавно се движи стрелката на часовника, как тиктака всяка мисъл. I go crazy...
При мен е по-голяма лудница от всякога. Опитвам се да съчетавам всичко в едно и накрая опитите ми завършват с грандиозен провал. Много по-трудно е отколкото да вършиш няколко неща едновременно, тук трябва и да мислиш за всичките по същото време. Всеки ме е хванал за ушите и иска нещо от мен. Но това май вече го казах...

Уча правилници и учебници, и закони, и глупости. Добре, че покрай мен има готини хора и сядаме заедно да учим. И помагат, та стигаме до някъде. Пфу! Е това теорията не е работа, има толкова правила по пътя, а никой не ги спазва.
Гледам да си държа главата извън шоуто преди да е станала на прах и конфети. Предстои ми да прекарам цял ден с баща ми... като маратон без спирка.
Едната вечер пея Бяла роза и танцувам по улицата, прибирам се, хващам майка ми, надувам музиката и играем Еленино хоро на плочките в хола, на другата залягам над правилата за предимство, регулировчици, пътни знаци, пътни маркировки, на третата просто припадам в леглото.
На следващата сутрин танцувам на Майли по бельо, обличам се артистично, лакирам си ноктите, лепя разни неща по тях. На дясната ми ръка пише Wish I Love You...
После отварям очи и съм на пода и чета Елен Риу, жена без мяра и книги без страници, които ми отнемат цял живот. Чувам как ритмично обиците ми подрънкват докато вървя, извършвам разни неща.
Отварям очи и се намирам в час по литература, тихо стоя на третият чин, гледам в здрача навън, чувам ритмичното проскърцване на дъските под краката на господина. Затварям очи.
Отварям ги, за да се намеря някъде другаде. По пътя, забързана, погребана в музика, плаша хората нощем, прозявам се денем, събличам се, свалям грима. Говоря с него, не говоря с него. Всичко е преходно. Разминаваме се, като непрекъснато движещи се автомобили (не, не).
Какво следва?