След няколко дни отново пътувам за Варна и това тук е едно съвсем малко подаръче за сестра ми. Толкова е малко наистина, че се събира спокойно в дланта ми.
Кутийката направих по оригами схема, която научих преди години (заедно с едно крилато сърце, което всички, които видят мислят за жаба). Та като стана дума за крилатото сърце така ми се беше запечатало в главата, че само да ми паднеше излишна хартийка и го правех и досега ми се случва. Приятелките тетрадките им бяха пълни с такива, де от опаковки от бонбони, де от листи, къде от театрални билети. Не се научих да правя друго, не съм се опитвала. Отплеснах се.
Спомних си, че мога да правя такива кутийки, страшно са лесни и много удобни, още си държа бижутата и дребните пари в една такава. Добавих малко и от другият ми талант, червените черти, които виждате всъщност са рисунки. Нарисувах една стааара, стара шега.
На капака на кутийката е Мечо Пух с едно гоооолямо шкембе и с предоволна физиономия и в едно излизащо от главата му балонче пише "My lady friends says that I'm fat?!?!". На долната част е Прасчо, който доволно плюска една диня и в балонче от неговата глава пише "It's true! He's absolutely PIG!". Вярно, шегата е стара, но пък много забавна.
Слушам Helele на Velile & Safari Duo и не мога да си избия тия африкански ритми от главата, а след като гледах Преводачката, още по-зле стана. Като се заслушам в тая песен имам чувството, че подхожда на целият ми живот. Чета си предоволно Майкъл Кънингам и живота върви на бавен кадар.
Поскоро отново не мога да спя, най-дребният звук смущава съня ми, тъкмо се унасям и се стряскам, това страшно ме изтощава, очите ми са толкова кървясали, че ако изляза сигурно ще изплаша всеки на пътя ми.
Утре ще подаря втората книга на някой щастливец, първата още вчера замина при печелившият си, сега чакам да чуя отзиви. Едно такова сладникаво чувство, но не ме питайте, и аз все още не знам кой ще спечели "Писма до Клаудия", ако искате да сте вие, все още имате шанс, драснете ми някой коментар...
Това по-скоро е пост за всичко и за нищо. Шантава работа, така става като сведа писането до минимум. Сега като виждам как се отразяват ръцете ми в монитора докато пиша се сещам на даскало в час по информационни как когато аз започна да пиша всички се обръщат към мен и ме гледат с ей такива очи О.О. Един вид, 'кво по дяволите'. Голям смях. За непосветените ще уточня, че пиша много бързо, а използвам сравнително малко от пръстите си и никога не забивам нос в клавиатурата. Дори се е случвало да мамим госпожата и аз да пиша вместо някой друг докато той прави нещо за мен. Така де, аз мога да пиша за себе си и още трима човека текст, че и код докато те все още се мъчат с техния. Винаги свършвам първа и после се шлая между компютрите на другите.
Но много се отплеснах наистина, за какво започнах, докъде стигнах...
Много исках това лято да се тросна при фризиорката ми и да изпълня един от шантавите ми замисли, но майка ми се заинати, а мен ме домързя да сляза да си запиша час и се прецаках. Пък само как ми се искаше... Което е чудо, аз мразя да ходя на фризьор! Като малките деца съм, изпадам в криза ако се наложи. Уж ходя при една и съща мацка от години, ама не... Не е от страх, по-скоро от омраза, винаги ме скубят и ми закачат обицата, а тогава ставам мноооого нервна, мога да скоча и аз тях да ги закача, което няма да е приятно и за двете страни. Пък няма как всеки път като ходя на фризьор разбираш ли да я свалям. Ииии така, стига съм ви дрънкала глупости, сигурно вече ви отегчих!
Аз не си спомням да съм ви разказвала за другата си обица, даже дори и не съм споменавала май, уф, уф... :D Някой път трябва да разкажа, две години ще станат откакто я имам този ноември, но историята никога не остарява...