Оглеждам се като човека, който е гладен за още. За това, за онова, за всичко. За шума, за тишината, за крясъците, за спокойствието. А всъщност не съм.

Пътищата се редят пред мен като дървета през прозореца на влака, бързо, бавно. Къщи, небе, поля, свобода, терор. Лесно е да съдиш. Седя и гледам на фона на една отминаваща музика, пътувам за никъде. Без определена цел, без определено желание. Машина без чувства, без проблеми, без разрешения. И гледам хората, но не ги виждам. Просто гледам през тях.
Всички те.
Пробиват дупки в мозъка ми с еднообразието си. Хората са животни. Хората са нисша раса, казвала съм го милиони пъти. Музиката ме спасява от досадните им гласове и навици и привички, скрива ме от мръсният им живот и малките им желания. Всичко минава като на старо нямо кино. Точно както трябва да е.

Нека се уважаваме, всичко, което имаме е временно. Нека продължаваме да бъдем животни, само ако носи облаги...