Стигаш до едно място и мамка му, се спъваш. Ама така се спъваш, че си забиваш главата в асфалта и от умора и презрение не ти се ще да станеш. Стоиш си там докато хората те заобикалят, гледат или направо прескачат. Позната ситуация, тук често виждаме хора насядали по улиците от изтощение и писналост.
Истина е, колкото и да бягаш живота те настига и стоварва металния чук отгоре ти.
Ставам сутрин и се чудя защо по дяволите просто не мога да се върна обратно в леглото. Всяка сутрин все по-изморена започвам да се чувствам като зомби. Утешавам се с надеждата, че след малко системите ще започнат да се будят и унесена в задължения и забързано ежедневие ще успея да издържа. Заставам пред огледалото и просто не мога да мисля, 30 минути не мога да осъзная, коя съм, къде се намирам и какво правя. Мозъка ми все още е на режим оф от контакта и не го интересува. Карам на автопилот, обувам си обувките, излизам и усещам как краката ми се движат на автопилот. Направо си е страшничко. Пускам си музиката и малко по малко започва осъзнаването. Не е лесно.
Днес валя, много валя и все още вали. Аз както и повечето хора навън бях с тънки дрехи и с джапанки, преплувах локвите до тук смело, смело. И после от вратата директно в банята. Защо не можем по-често да си шляпаме в дъжда без да ни пука?!

Не знам вече какво да ви пиша, толкова съм изморена, толкова ми е мъчно, че зарязах собственият си блог, за да пиша в чуждите...


Заглавието са финалните думи на писмо, което получих днес. Някои хора никога не се отказват.