Толкова много неща започвах и после се отказвах от тях. Бързо, неуместно, доскучало. Все имаше някой да ми виси на главата и да ми повтаря да върша нещо наистина значително. Само дето никой не ти казва що е то значително. Опитвах с всякакви неща, хобита предимно, изкуство в големи количества, но съм променлив човек. Промяната ме влече и това някак не ме задържа дълго за дадено нещо. Дори не се сещам за нещо точно определено, което да върша от началото до сега. Освен може би наблюдението ми върху хората, което не се брои за нещо значително, изобщо. Та, питам се аз какво може наистина да ми привлече вниманието. И си мисля, че именно аз ще съм от тези хора, за които живота минава без да осъзнаят. Някой ден ще започна да се дрогирам и преди да се усетя ще съм умряла, сторено.
Няма нещо истинско, което да взривява пулса ми и да ме кара да се стремя към него. Дори не вярвам в любовта. Единственият отговор, който ми остава да си дам е, че ще бъда на място, което не ми харесва, ще правя нещо, което не ми харесва, само защото не знам какво ми харесва. Или просто не съм го намерила. Чудно, защо винаги ми се получава опитвайки, мога да пея, да рисувам, да танцувам, но това не значителното нещо, с което ти повтарят да се занимаваш. Не е като, стани полицай, доктор, пожарникар ако щеш. За това и никога не ми е било по нравите да слушам бабите и техните представи за света. Потвърждавам две неща, едното винаги съм го казвала, трябвало е да бъда мъж. Поне един вид решение на проблема е, щях да стана хамалин да речем или щях да сменям работите си когато ми се прииска. Или пък щях да стана художник и хората щяха да ме уважават задето съм мъж, един вид начален старт би било, защото колкото и хората да не вярват в художествените среди все още я има дискриминацията към жени и аз малко или много вярвам в нея, но за това някой друг път.
Та като те питат като дете какъв искаш да станеш като пораснеш се чудя какво ли съм казала аз. Сигурно доктор, баща ми все ми повтаряше, че това трябва да стана. Един вид да изпълня мечтата, която той не е успял защото не е получил нужното образование, защото не е имал нужните средства. Същите средства, които аз няма да имам, и които ме карат да си мисля, че оттук нататък няма да се случи нищо интересно с мен. Може и само заблуда да е, не мога да ви кажа. Но уважението не ти плаща сметките.
Идва един момент когато се замислиш какви ще ги вършиш. И осъзнаваш, че не си готов да порастеш, другите ще идат в университети, ще си живеят още 5 години на разходите на родителите, ще се напиват с приятели и чак след това кой знае ще започнат да живеят, ще си намерят работа или ще заминат в чужбина. А на мен това няма да ми се случи, ще ми се случи нещо, което не познавам. Което ще направи и без това глупавият ми живот още по-труден.
Избягвам да се питам какво ще стане. Не съм от хората, които искат да предначертаят бъдещето. Дори не искам да знам какво ще бъде бъдещето. А то е по-близо, отколкото ми се иска.
Някой ден ще остарея и ще си кажа, че липсата ме е спряла да направя всички неща, които искам. И няма да бъда права...