Едва първият час в началото на денонощието на 18 април е. Днес ще бъде просто един пореден ден, една неделя.
Понякога не е правдоподобно да твърдиш, че си човек. Срещу разбирането за човешко е. Понякога си марионетка, понякога си нищо, понякога си празен, понякога си развалина. Не контактуваш, не разделяш нищо, всичко пред очите ти е безразлично. Това не са типичните разбирания за човешко, на този етап си се превърнал по-скоро в сянка. Ходиш зад някого, следиш го неотделно, а той не те забелязва. Станал си част от пейзажа, незабележим, безинтересен. Изхабен.
Не си модерен вече и ако някога си бил вместо хората да те лъжат е било едва временно. Такова нещо като успех не съществува. А ако съществува то той само прави хората нещастни. Временно.
Има неща срещу, които мога да се изправя. Както и ти. Студенокръвно, безинтересно, мога да оживея срещу тях. Но за сметка на други. За сметка на онези неща, които не мога дори да погледна. Времето те научава да се пригодяваш към всичко, което ти се случи. Но не те учи, че дори и да се пригодиш ще има моменти, в които ще ти се иска да погледнеш назад. Само да погледнеш.
А после няма да знаеш какво си оставил. Разруха или опрощение. Света е едно прекалено сложно място и именно ние сме го направили такова. Ние сме казали, че не можеш да обичаш човек от твоят пол, че е неетично да обичаш някой с години, години по-възрастен от теб, че не можеш да се връщаш назад. Ние сме казали кое е грешно и кое правилно. Ние сме създали законите и правата.
Ние сме създали и разрухата. След като само на това сме били способни.
Не се доверяваме, не надценяваме, не одобряваме, не правим комплименти, не изразяваме мнение, а отстояваме думите за себе си. Ние сме смъртта.
Когато нараниш някого какво можеш да направиш?
Можеш ли да се обърнеш назад и да кажеш "Извинявай"? Не мисля. Никой не би приел това извинение. Никой, който е нормален човек. Всеки има моменти когато си мисли, че е постъпил грешно. Или пък точно обратното. Никога не си напълно сигурен.
Иска ти се да се обърнеш и да обясниш. Да кажеш на сянката всички неща, за които си я излъгал. Но дори и да го направиш знаеш, че тя е само сянка. Не е действително там.
Стари писма и стари снимки. Стари чувства забутани някъде в съзнанието на някого. Хората умират. Всеки ден. Всяка минута.
Често се питам един въпрос откакто се помня. Какво ли правят хората в момента? Колко ли души по света плачат в момента, колко стават сега и се обличат за работа, колко прегръщат някого, колко казват на някого, че го обичат. Света е толкова голям и толкова различен, всяка секунда всеки прави нещо, което ти не правиш. И през тези секунди те казват и първите си думи и последните си думи. И за първи път виждат света и за последен. И за първи път осъзнават и за последен път съжаляват, ако имат време.
Прекалено лесно е да има край, който не е по твой избор. Прекалено просто. Винаги трябва да е трудно и мъчително и болезнено. Винаги трябва да е несправедливо. Сякаш, за да си сигурен, че се е случило.

Чудя се какво ли прави той в момента. Дали се върти в леглото. Или отдавна е заспал. Дали е започнал да мисли толкова често за мен, колкото аз за него. Дали е минало достатъчно време, за да мога да му се обадя и да кажа "Съжалявам". Не е. И никога няма да мине. Винаги ще чакам този момент, тази граница. И никога няма да я достигна.
Да умреш е лукс. Да умреш когато имаш нужда е почти невъзможно.
А живота е труден, той е за силните. За тези, които могат да удържат на борбата, които могат да правят наистина неща за другите, но без другите да го разберат някога. А това тежи. Това тежи повече от всичко. Това тежи и на моето съзнание. Всяка секунда мислиш, че си прав. Но има мигове, толкова спонтанни и силни, които са способни да те пречупят. Да захвърлиш всичкото самообладание и да се предадеш. Да кажеш истината на сянката, независимо дали ще те чуе или ще бъдеш опростен. Просто да кажеш, преди да си умрял.

Често казвам, че любовта не съществува. И често вярвам, че съм права. Винаги се намират хора, които да ме опровергаят. Но истината е, че не вярвам в любовта. Може и да я има, може и да съм я изпитала, но не вярвам в нея. Както и не вярвам в Бог и в много други неща. Милиони неща задържат милиони хора заедно и те не са любов. Не обичам да говоря за любовта, банална е, клише е. Милиони по-умни от мен са се изказали за нея и са я описвали, а никой не знае дали са я изпитали. И никога няма да узнаем, защото са получили лукса да са мъртви. Любовта е фантазия, илюзия на някой писател на фантастика. Тя е розова или червена или дори лилава. Тя е туптяща, гореща или дори болезнена. Но въпреки всичко, тя е временна. И при това е кратка.
Нещото, в което вярвам е, че нещата са временни. Преходни. Всички те.
Живота, любовта, душата, хората. Ние сме затворници на времето и на спомените. Не искаме да живеем в миналото, но непрекъснато се връщаме там.
Мъката обаче е единственото нещо, което не е временно. Тя е винаги там. На приливи и отливи, понякога толкова тиха, че си мислиш, че я няма. Но когато заспиваш и е много тихо, нейната тишина те оглушава, за да ти напомня за себе си. Понякога е толкова силна, че ти идва да викаш, за да успееш да избягаш от нея. Но не успяваш.
Милиони пъти умираш и се раждаш отново.
Милиони пъти гледам живота си от ролята на разказвача - любимата ми роля в прозата. Той вижда всички детайли, за разлика от действащите лица, които са слепи. Те виждат само едната страна, а разказвача. Той е неутрален. Виждам се как всичко започва за пореден път, отначало е бавно и едва ли не срамежливо, забавно, сладко. Бавно се покачва докато не стигне степен в която покачването става толкова бързо, че не можеш да го видиш, нито усетиш. Докато мигнеш и ти си там, в центъра на неприятностите. Но ти харесва и ти се живее. Малко по-късно се сгромолясваш. Аз се сгромолясвам. Тя се сгромолясва - аз съм разказвача. Както всеки път. По една и съща линия.
Понякога сънувам, че е тук до мен. Докато спя. Събуждам се знаейки, че го няма. В действителност никога не го е имало. Просто се премествам на другата възглавница. Неговата възглавница. Нека поне съзнанието ми вярва, че той е бил тук. Ако няма друг начин да излъжа себе си...
С никого не говоря за него.
За първи път след почти 6 месеца говоря с този блог толкова пряко и реално за него. И това е само отлив. Скоро няма да го има. Мъката ще е решила, че е нанесла достатъчно следи засега, докато не започна да се опитвам да забравя отново. Тя ще разбере. Тя винаги знае кога да ме нападне отново.
Ще ви дам един съвет. Ако имате нещо, в което вярвате, независимо дали го обичате. Ако вярвате, че то е нещо красиво и може да просъществува въпреки времето и хората го дръжте. Дръжте го много силно. Ако трябва го вържете за себе си. Защото накрая ще се превърнете в развалина. Душата ви ще умре, но ще ви се иска наистина да сте умрели. Смъртта е лукс.


Това е 300-тната ми статия и исках да я посветя на него. На любовта и на смелите хора... Все неща, които вече не съществуват. Простете ми ако съм била блудкава или прекалено лична или прекалено скучна. Или банална. Трябваше да ви предупредя да не четете в началото на статията. Единственото, което искам е да не се налага някой ден да обяснявам на някое дете как някой си ден съм успяла да пусна човека, в когото съм вярвала. И да му кажа никога да не прави така. Не искам тази съдба. Но щом живота казва, че трябва да е тя. Нека бъде. Ще я понеса и все някога и аз ще умра. Но преди това ще ме боли. Ще ме боли много. Знам го, защото отдавна ме боли. Но знам и, че ще ме боли повече. Колкото и да се правиш на куражлия...
Не съм слаб човек. Просто съм човек, който съжалява понякога и това ме прави уязвим човек.
Помогнете ми. Разкажете ми нещо. Аз ви разказах една малка история. Някой ден ще имам смелостта да ви я разкажа цялата....