Защо като се настроиш, че днеска ще се случи нещо хубаво и то никога не се случва. Баси, все грозотии стават...

Снощи викам да си легна по-рано, че вече не знам кой ден не съм спала като бял човек. Ама на, ето първата ми опропастена идея, лежа и слушам за мача снощи, за това как единия бил гладен, другия го псува колоритно, третия се смее, а водата в кенефа им шурти толкова гадно, че може да се напикаеш в леглото. Комшиите са коварно нещо, и така до един, по едно време или изпадам в делириум или наистина им се провиквам Аре млъкнете ве!
Заспивам. Събуждам се, ама не знам кой ден сме, май пак започва да ме гони безсънието, тъмно е навънка, гледам часовника 4, еее, не. Лягам, след половин час пак, така до 6. Не издържам вече, ставам. Тъпото е, че като не спиш си си добре, ама очите ти са на ошав, две не виждаш. Докопвам се до банята някак си, гледам се, това аз ли съм, не съм ли?!
Влизам в другата стая и аз не знам за кво, обръщам се и майка ми като се размърда така подскочих, че се чудя как не изпищях. Ебаси хората! Тя се завила през глава и само няква ръка се подава, а аз не очаквам да е там.
Излизам аз, как да е. Спъвам се няколко пъти по стълбите, нещо все от някъде ме дърпа. Излизам на улицата и няква мацка си пуши цигарата пред шивашкия и ме гледа сякаш съм направена от злато. Обръщам се към нея и й се пуля, оная не реагира, ебаси хората! Много мразя да ме зяпат така. Подминавам я.
Тръгвам по улицата и си усилвам музиката, тая сутрин ще спя и ще вървя, даааа бе! Едно такси спира до мене и както всеки път като на филм на Чарли Чаплин, свалям слушалката и викам "Кво?" оня, "Тука ли е Дондуков Корсаков?", да му викам и оня си подкара, няма мерси братче. Това не ме вълнува ама се замислих. Що хората си мислят, че като вървиш по една улица задължително тряя да знаеш коя е? Голяма логика.
После тоя мина още два пъти покрай мене. И оттам деня тръгна на вряло и увряло, каръшка тъпа сряда...