Много или малко е една година? В реалният живот бихте отговори по всякакъв начин, но тук е различно...
Годината за един блог е период на издигания и падения, едно след друго, всеки следващ цикъл все по-силен от предишният. И просто ей така уникално бързо се изнизва времето докато се опитваш да пораснеш. Или блога ти да порасне, все тая.
Та аз съм с VRAI от цяла вечност. Толкова сме израснали заедно, че съм неразривно свързана с него. Пък и той е първият ми блог, въпреки всички проекти, по които работих в последствие и успехите, които постигнах този блог винаги ще си е началото за мен. Започнах го защото моята душа си търсеше поле за изява. Аз, която се занимавам с какво ли не, търсех някаква връзка със света отвъд. Този свят, които не е свързан с измамни сайтове за литература, неграмотни 'писатели', художници използващи фулмастри за контури и всякакви такива жалки таланти. Търсех свят, които да е толкова близо до мен, но и толкова далеч, че да задържи вниманието ми.
И какво взе, че се случи. Аз и моето мижаво блогче приютяващо само няколко приятеля в началото пораснахме до толкова, че сме споменавани и познавани. Намерих страхотни приятели, страхотни връзки, изкачих класации и всичко това ме доведе до опознаване на себе си. Казах си "Аха! Точно това съм търсела".
Всеки нов ден опознаваш блогосферата, тя споделя всичко с теб когато се научиш да я разбираш. Понякога си мисля, че блогърите биха били огромна сила, именно защото всеки един има характер, за да е блогър. И то не какъв да е характер, а борбен, отворен, пиперлив или горчиво-сладък. Всеки е там, на няколко клика разстояние. И те творят, снимат, разсмиват ме, карат ме да се замисля, общуват. Някой все повтаряше, че блогърите сме болни социални животни, все не разбирах това в началото, но после го разбрах. Истина е. Абсолютната истина е. И аз се разболях от тая болест, неизбежно беше.

Та мислих аз, мислих какво да ви поднеса за рожденият ден. Нали, ден като ден. Но аз държа да го отбележа, пред себе си. Да знам докъде съм стигнала и как съм стигнала. А аз знам, че не беше лесно. Дявол го взел, никак не беше лесно. Когато започнах да водя блог никой около мен не го правеше. Някои, дори не знаеха що е това животно блог. След като обаче започнах да набирам скорост много от приятелите ми хукнаха именно след мен. И всичките предадоха багажа по пътя. Не е лесно да си блогър, дори и да не се целиш в нещо определено, не е лесно. Винаги казвам, че се изискват няколко неща, за да си успешен блогър, но никой, който не е, не е способен дори да си помисли, че подобни неща могат да се случат.
Та, това което ми хрумна беше да ви направя няколко снимчици, които да ви показват какъв е VRAI - каква съм аз. Не знам дали ще ви впечатли, не знам дали ще ви е интересно, но аз съм човек, който обича да рискува... и ще го направя отново, точно сега.



Оттук нататък ще използвам думичката Vrai за себе си.

• Та, Vrai много обича да пали разни неща. Той много вероятно щеше да бъде пироман, ако като дете не му беше така жестоко забранявано да се докосва до всичко що гори. Това май е наследено от баща ми, той много обичаше да пали огньове. Та нашите все криеха кибритите от мен, защото набарах ли ги подпалвах всичко що ми хареса. Сега като реша да паля нещо се крия, че лошо ми се пише. Не ме питайте как направих снимката, но си беше предизвикателство. Ако някой ме е видял 100% ме е помислил за вещица. Но познайте, ... на Vrai не му пука!
• Имам цяла торба с такива свещи, друг е въпроса, че ми отне цяла вечност да я намеря. Хора, не се премествайте! Равносилно е на ужас, нищичко не мога да намеря като ми трябва. Всичко е в кутии, Бог знае къде...
• + Vrai имаше късмет, че вятъра духаше в другата посока, иначе най-вероятно щях да се подпаля. Колкото и да съм добра с огъня... Все пак левият ръкав на якето ми е във восък, както и ръцете ми. Жертвах се смело.

• Vrai вечно е смятал, че са му сбъркали пола. Има си и нещо вярно де, даже много. Трябвало е да се родя момче, ей това е истината. Пък като ме кръщавали, попа ми бил пияница и в акта ми за раждане ме записал като момче, нищо, че на кръщенето ми съм с бяла поличка и големи червени кордели. Явно човека се е бил подгрял, че не е забелязал, че нямам и разни атрибути където той има. Ама найсе, поправили го. Сигурно е заради името ми, кой по онова време да знае, че това е женско име... Разказвам ви това, защото единственият (мисля) женски порок в мен е, че страшно много се кефя на женските обувки. Е няма нищо по-секси, нали пичове?
• Тук Vrai е решил да пали смело на кухненската маса. Досещате се какво щеше да се случи ако не бях предпазлива...

• Ето тази снимка казва повече. Тук умело ще ви разкажа за всеки елемент на снимката и как точно той е свързан с Vrai.
• В левият ъгъл виждате розова панделка и малко бижута. Там е историята, че Vrai обича бонбоненото розово. А пък аксесоарите и всякакъв род джаджи са му любими. Нищо, че майка ми все протестира и ме кара сама да ги нося като се пренасяхме. Боже, никога не си купувайте толкова бижута!
• Там някъде се мяркат и слушалките, същите тия бели кабелаци дето се чудите какво са. Е Vrai е дяволски фен на музиката. Аз слушам музика буквално непрекъснато. Противно на разбирането обаче, докато пиша не го правя, тогава съм изцяло погълната от това, върху което работя. Прибирам се и като няма никой по улиците си пея, кво ме боли...
• По-долу забелязвате кутийка за бижута. Вътре има една жабка с много дълга история, общо казано е, че точно тази получих за рожденият ми ден от две приятелки. Много съм им благодарна, че се сетиха колко съм привързана към тези жаби. До жабата има едно цветче, подарък от майка ми.
• По-нататък виждате парфюм. Понякога се чудя дали мога да преброя всичките шишенца от такива вкъщи. Моите вечно ми повтарят, че няма човек, който като мен постоянно да мирише на парфюм. Обичам сладките и силни миризми. Тия, от които направо ти се завива главата. И като си легна вечер в леглото усещам как дори чаршафите миришат на мен.
• Има и свещ, още едно напомняне за пироманските ми наклонности. Има и други разни малки свещички разпръснати наоколо.
• Отзад е любимата ми тетрадка. Писателската ми тетрадка, която е така добре подредена. Всичките ми идеи са вътре. Всичко е категоризирано с розови листчета, а на места се срещат и рисунки. Тук е отворена на задната страница на списъка ми с имена. Причудливите ми имена, които сама измислям.
• А точно пред нея виждате часовник. Това е пясъчен часовник. Един от най-любимите ми сувенири. Имам цял шкаф със стъкларии, повечето не смеят да припарят до него, но аз смело си го чистя от време навреме. Та този часовник, никога преди не бях виждала такъв. Пределно трудно обаче не мога да си спомня откъде съм се сдобила с него. Предполагам Несебър, докато преди години с баща ми обикаляхме Черноморието. Казвам ви, Ахтопол е края на света, едно от най-красивите места по Българското черноморие. Плажа не е чак толкова до плаж, защото е пълен с камъни, но е невероятно. Аз се разболях точно там, но си спомням, че точно този град ми направи най-голямо впечатление от черноморието. Колкото повече слизате към границата, толкова по-красиво става. И за Бога! не яжте немити смокини.

• И на последно място, но не и по значение. Vrai много ама много обича да чете. Страшен любител на книгите съм и се отнасям към всяка една с голямо уважение. Мразя хора, които са немарливи към книгите си, подмятат ги и ги цапат с храна, ужасно е!
• На снимката са учебника ми по История, който е най на заден план. Над него се вижда опаковката на един диск, който дойде в подарък с книгата най-отпред. А тя именно е "Историкът" на Елизабет Костова, 726 страници удоволствия за Дракула. Книгата, която смътно се забелязва в ляво е "Баскервилското куче" на Артър Конан Доил, едно от най-ранните издания на историята, още от 1985 година.
• Зъбките са свързани с това, че аз много обичам вамприска литература. И тук ще ви ударя през пръстите ако веднага извъртите очи и ми кажете още една лигла, която обича "Здрач". Е, силно ще ви скастря, аз мразя тая лиготия! Обичам вамприските истории, каквото си бяха преди, когато вампирите не блестяха на слънчева светлина и не се влюбваха в загубени тинейджърки.

Писах ви статия по-рано с проектите си умишлено, благодарих на всички, които са ми помогнали за тях и на всички, с които работя за сега. Даже и на всички, с които ще се срещна в бъдеще, дори те са важни. Стига баналности, но искам момент на откровение:


Не знам дали сред тези, които ме четат има все още останали от началото. Дали някой ме следи от като започнах досега. Това не знам, но ако има такива те заслужават най-големите ми благодарности. Разбира се, повечето ви срещнах някъде по пътя. В някои се блъснах и те ми се озъбиха, други пък ме приветстваха с усмивка, някои пък напълно подминах. Не бих променила нищичко. Но често хората се впечатляват какъв човек съм. Те както винаги ми казват, ти си толкова малка, а мислиш по този начин. Още по-странното е, че в един момент и аз започнах да им вярвам. Мога да кажа, че познавам голяма част от блогосферата и не съм попаднала на нито един 'голям' и активен блогър на моята възраст. Хайде стига съм дрънкала, отегчих ви...


Нека бъде мир... и не забравяйте да ме обичате! :D