Дали взех правилното решение или пък грешното. Отпускам се и усещам колко силно тупти сърцето ми, значи все още съм жива. А навън вали, отново. Не си спомням кога за последно валеше и бях способна да чуя гласа му, бях толкова опиянена. Правилното решение или не? Вече не се питам това, само продължавам. И бягам и бягам без дори за миг да се обърна от страх, че той ще ме връхлети, нападне, ще ме съсипе. Бягам през глава докато не се изморя до толкова, че цялото ми тяло трепери от силният пулс. Туп, туп, туп, всяка част от мен тупти в същият ритъм, толкова силно и така празно. Кухо, изстинало отдавна. Никой не ме попита, липсва ли ти? И аз не се питам това. Има ли смисъл? Нека вали. Нека отново вали. Някак нередно е, но нищо не определям аз. А и не протестирам, напротив, харесва ми.
Разравям стари архиви, забутани в чекмеджета, хванали прах дълбоко в ума ми. Защо? Не питам защо, много добре знам защо. Защото такова нещо не бива да бъде позволено да бъде забравено, нали? Както всичко в живота. Само дето това не е като останалите неща в живота, не е обикновено, не е ежедневно. Скъпо е, безценно. Моят преследвач в живота, голяма тъмна сянка, от която никога не съм се страхувала. Напомня ми, че трябва да знам и да си спомням, да не забравя никога. Позволя ли си да забравя, там ще бъде и грешката ми. Грешката на живота, уж като всяка друга, но не е.
А всичко беше толкова чисто, толкова непредвидимо, толкова много мога да ви пиша за него. И сега отново, пръстите ми просто танцуват по клавишите, не мога да ги спра. А не е било така от толкова много време. Той събужда всичко забравено в мен и го няма съжалението, болезненото съжаление, което ме кара да се чудя къде се намирам, как се озовах тук? Нека вали, напомня ми. Напомням на себе си понякога, ей така, напомням на сърцето си. Сигурно съм мазохист и много наистина вярват, че съм. В какво вярвам аз ли? Аз съм човек без граници, ако наричате това мазохизъм - добре. И няма да се обърна както направих два пъти, няма да се предам отново, колкото и да ми се иска. Няма да стана роб на собствените си желания и отново да погубвам умишлено нещо толкова красиво и съвършено. Аз съм луда нали, но лудостта не е болест, а може би е. Какво би ви казал един луд? Аз не съм луд? Е, аз ви казвам точно обратното. Аз знам, че съм луда. Дали имам психични отклонения или съм болен оптимист, това никой няма да може да ви потвърди. Попитайте мен, попитайте мен ако искате да знаете. Болна съм от всичко останало, от всичко отминало и останало. Няма да ме разберете.
Или може и да ме разберете, не искам да знам. Знам, че няма да ме коментирате - няма да ме уважите. Но дори това вече не е важно. И с неуважението свикваш колкото и да протестираш.
Не обръщайте очи към него, колкото и скъп да ви е бил. Колкото и единствен да е бил. Не ви обещавам, че ще се намери друг. На себе си никога не обещах, че ще заменя този с друг. Не ще заменя и спомена за този с друг. Неповторим. Май това е най-правилната дума. И аз, като писателя, който ме наричат хората, дори аз не знам коя дума да му дам. Коя би му подхождала най-много? Но оставете, вече е минало. Сега ми носи само усмивки и го виждам докато вали. Защото си спомням как стоях до прозореца, някоя от всичките зими и слушах гласа му. А навън беше най-красивото време, което някога съм виждала, защото имаше с кого да го споделя.
Мен ако искате уважавайте, но Не забравяйте да уважавате спомените си!