Стаята е толкова тиха, че се чува единствено движението на стрелката на часовника - тик, так. И тук-там някое нервно размърдване след като са чули виелицата навън, която се блъска в прозорците толкова рано сутринта.
Той носи очила и понякога си мисля, че дори само това го прави по-чаровен, ако е възможно да бъде по-красив изобщо.
Тук-там някои престрашили се си шепнат вече. Все по-малко време остава до края. 25 минути точно сега, а тогава все още ще има хора току що ставащи за работа и завиващи децата в леглото.
Излъчва някаква невинност въпреки всичко, няма цинизъм в него. Сякаш днешният свят изобщо не го е докосвал.
Разговорите започват да стават по-оживени и всеки се опитва да се хване за сламка.
Няма нещо идеално и специално, което да ми харесва в него. Само целият той.
И ето, пак е тишина, 20 минути.
Случвало ли ви се е да ви трепва сърцето всеки път когато го видите? Наистина?
Всички вече се въртят неспокойно, някаква невидима сила ги безпокой, но не е времето, самите им мисли, идеята, че ще се провалят не им дава мира.
Той ме погледна няколко пъти право в очите през онези минути. Не се отдръпнах, мога да стоя там и да го гледам, цяла вечност ако се наложи.
Времето навън е ужасно, напомня на Сибирска зима нагодена за тези краища, не че знам какво е в Сибир, но ми се иска да знам.
И си мисля, че дори само да го гледам ми е достатъчно. "Дали" обаче ще се питам следващият път.
Трудно ми е да се съсредоточа точно в момента, той не излиза от главата ми, а и шума е дразнещ. Жълтите* връхчета на пръстите ми придържат листа и ви пишат това. Не знам кой ще го прочете, не знам дали ще го публикувам, просто се опитвам да изпразня ума си, иначе става прекалено пренаселено. А и с него самият в мислите ми, всичко е по-тежко. Сякаш ми пречи да дишам, но толкова ми харесва този товар...
15 минути, към привършване са. Ужасно време.
И гласът му няма равен, мисля си, че не съм виждала човек с толкова подхождащ глас на себе си, но само си мисля.
Тишината пак ги налегна, чува се нервно скърцане на столове отвереме навреме и пак досадното тиктакане, започва да ми призлява. Още съвсем малко до 10 минути и съвсем след малко този другият пред мен рязко ще спре и моят унес и техните тревоги. Не е като този, за когото си мисля. Вярно, пада си забавен и на тях им харесва. Ето, че сега самият той е сложил ръце на главата си и май се усмихва лукаво, но наум. 10 минути и той предизвестява края. Колко ли още време ще си мисля за другият? Кога ли ще го видя отново? Дали ще го видя отново?

*Много често нося жълт лак за нокти, както и в случая.

Всичко това е написано в час по математика тази седмица, вторник във 7 и няколко сутринта, докато всички около мен правят контролно, аз изливам мислите си някъде преди главата ми да е експлодирала от тях. Забелязвате, че се опитвам да се съсредоточа над всичко около мен, но мислите за него не спират да се прокрадват в ума ми.
Другият, както го наричам е учителят ми по математика. :)