Дали ще знам?
Дали ще успея да те позная?
Или ще се заблуждаваме завинаги...

Отварям рязко очи и всеки ден нещо прекъсва съня ми. Всяка сутрин е досадното начало и края. И така до безкрай. Ежедневие. Разтърквам очи и се ядосвам, че не съм успяла да спася света или да целуна принца. Майната му. Друга вечер. Сънищата ми са толкова необятни и странни, че не ги разказвам. Дори за мен самата нямат полза. И ставам, надигам тялото си от топлата прегръдка на леглото, за да посрещна намусените хора свели глава срещу времето. Поглеждам се в огледалото и виждам китаец, кореец, боже, кой вече знае. Кожата ми е придобила някакъв цвят, непознаваем. Само за няколко жалки минути липсва обикновеният и цвят, мъртвешкото бяло е било сменено от нещо различно, сънено. Провлачвам се, за да се облека и да се надявам да е правилно. Климата ще ни погуби. Обличам, обувам, прозявам се. Не, не се прозявам. Само понякога. Наркомана в мен лесно се буди и трудно заспива. Той не се нуждае от топло кафе, пие само студено такова. Не се нуждае от сутрешна цигара, образа в огледалото ги отказа отдавна. Май отдавна беше, нали?
Потърквам очи и започвам да се гримирам. Едното око, молив, другото око, молив. Добре, че не ми се спи. Можеше да се окаже, че молива е някъде по брадичката ми. Организми... Слушалките, ботушите, шала, палтото, чантата, шапката, всичко в точно този ред, всяка сутрин. Ключовете, вратата, стълбите, после още една врата и още една, музиката се усилва и деня започва. Всеки ден. Без разнообразия.

Питам се, ако те срещна, дали ще знам?
О повярвай ми, не бих те сбъркала дори в съня си.
Каквото и да правиш част от мене си, така че забрави.
И утрешният ден ще мине ей така.
Ще те позная, само ако някога те срещна...