Случвало ли ви се е да се чувствате като изоставени от себе си. Толкова, че чак да ви е трудно да си спомните удоволствието.

Ще ви разясня за какво говоря...
Ако неочаквано таланта ви е решил да си вземе почивка без да ви предупреди и си е хванал багажа, врътнал се е като сърдито бивше гадже, което напуска дома ви и си е заминал пред очите ви. Естествено ако той беше реална персона и не беше само въздух под налягане бих го хванала за тънкото вратле докато не го окова във вериги и не му дам да мърда никъде, но как можеш да го спреш когато той има пълното право да прави каквото си иска... Та, ако той е решил да ви напусне за неопределено време без да остави бележка е време да се хванете здраво за главата и да спрете да се вайкате как да го върнете. Той сам ще се върне когато му писне от почивката. Въпроса е там, че когато си загубил вътрешното си призвание се чувстваш като празен буркан и се чудиш с какво да се напълниш, а колкото повече вода наливаш толкова буркана прелива и все пак остава сух и празен. Някои му викат мързел, други липса на време - всички, се оправдават. Та ако непростимо сте занемарили нещо, което обичате да правите е време да измислите друга алтернатива вместо да се скитате безцелно по места, които няма да ви донесат удоволствие.
Всеки в известна степен и време губи вдъхновение и нищо сякаш не му доставя удоволствие. Забива в едно непрекъснато движение - променя се, а си остава същият.
Нищо правенето в тези случай не е решение на проблема, не е и път към решение на проблема.
Ако да речем един блогър е загубил вдъхновението си да блогва, то той ще спре. От което за него биха последвали неприятни следствия. Ще започне да губи читатели, а с тях ще започне да губи убежденията в себе си, ако не се вземе в ръце може окончателно да провали себе си.
Ако пък писател е загубил музата си да пише, то и той ще спре. По-лошото при него е, че той няма да има друг шанс освен да чака просветлението да се появи, защото всеки опит за творене без него би бил обречен на провал.
Всички във всяка област имат сила, която ги движи - всички я наричат по различен начин, но никои от тях не могат без нея. Независимо дали музиканти, поети или просто хора, те се нуждаят от нещо, което да ги движи напред с удоволствие. Но разделят ли се с това нещо...
Решението в такива случай не е много надеждно. Има няколко изхода от проблема, повечето от които водят в задънени улици.
Първо:
Можеш да решиш да чакаш докато ти просветне отнякъде. Не е сигурно колко ще чакаш и колко ще загубиш докато чакаш, но няма да е малко. Повечето избират този вариант, защото е някак в реда на нещата, по-лесно е да изчакаш отколкото да опитваш...
План Б:
Ето ги и тези, които все пак опитват. Въпреки, че са наясно, че са като пресъхнало море насред пустиня, те се опитват да налеят вода вътре, а докато гледат как тя изчезва се съсипват още повече. Насилват себе си да създадат напредък, който обикновено създават - тези, се разочароват лесно и не стигат до никъде.
Третото, най-неудачното:
Да продължаваш да наливаш, да видиш, че все пак нещо си постигнал насила, а след това да се насилиш да го харесаш. Това е най-лошата форма на забиване, в която принизяваш ужасно себе си от нуждата да се върнеш към старите навици.

Липсата на всякаква движеща сила вгорчава хората и ги кара да предприемат глупави избори пред това да направят нещо, каквото и да е. Истинското решение е само едно. И то се състой в това да не бързаш да се отчайваш.
Ако се обърнеш и погледнеш, че вдъхновението си е забравило голяма част от бельото ще ти хрумне, че то само е излязло през вратата, за да те ядоса. А в момента стои там и ти се киска, важно е само да го хванеш за врата и да го върнеш обратно. Буквално - да се самомотивираш. Дали музика или филми или книги или голяма компания приятели, всеки се вдъхновява от нещо различно. Важното е да се метнеш да го търсиш. Друго решение няма :)