Един невероятно красив филм. Наистина, наистина красив. Отдавна не бях гледала нещо толкова хубаво и преизпълващо душата. Историята на Албърт и Виктория е изумяващо романтична, красива и неповторимо приказна. Гледала съм много филми от този жанр, но специално за този филм нямам нито една забележка. Страхотна история, изиграна страхотно.

П.П. Използвам тази статия да се извиня, че поскоро не съм много прилежна към блогването. Затрупала съм се в едно от любимите си занимания - четене на книги. И се посвещавам на ето такива романтични и нереални истории като тази, защото в живота те са рядкост.

Някъде празно в душата ни не е останало нищо от велики стремежи. Някъде дълбоко в съзнанието ни са се засадили чужди желания, чужди копнежи. Вече нищо не е останало там, където е имало мечти. Вече няма нищо от теб, няма нищо от мен. Изморих се, изморих се да възлагаш на мен всички надежди. Изморих се да бъда част от твоите мисли за онова перфектно загубилото минало. Но ти ме контролираш, защото водиш живота ми. И дърпаш душата ми в черна посока към онова място, което никой не иска, не желае. А аз те следвам, следвам защото това е, което имам. Изморих се да бъда обект, да ми бъдат забранявани грешки. Да се гледа на мен като стара ценност, не остана живот в гърдите ми. Изморих се и да те следвам, вече не виждам на къде ме водиш, но да те следвам към нещо невъзможно, стига толкова. Да бъда, защото аз не съм. Не мога да съм това, което искаш ти. Аз не съм модел, който можеш да промениш. Разбери, аз не съм съзнание. Толкова изморени да бъдем кукли, толкова тъжни, толкова, кажи ми. Кажи ми, изморих се да бъда част от теб. Кажи ми, изморих се да живея твоят живот. Крещи ми, изморих се да бъда това, което не си бил. Защо ти продължаваш? Кажи ми, живота те мачка, не искам да бъда част от това. А има къде да отидеш, защото живота е това, което притежаваш. Или не са ти останали повече кукли за проба, за нужда, за опити, изморих се. Виж, отвори очи и виж, защото до сега си се опитвал да ги затвориш и да не гледаш. Изморих се да бъда това, което искаш ти.

Четвъртък е най-безличният ден от седмицата за мен. Главата ми абсолютно се изпразва и не мога да напиша нищо. Има изключително малко публикации написани в четвъртък в този блог. Сякаш всичко в мен просто блокира и главата ми се изпразва уж, за да се опита да презареди за петък. Но не се получава, имах ужасна седмица. А по-лошото е, че тя изобщо не е свършила. Чака ме още един цял ден на мъчения и опит да не заспя в някой час. Смазана съм до неузнаваемост и всичко невъзможно ме дразни. Поне успях да намеря време да завърша "Изкупление". За тази книга думи нямам, не оправда очакванията ми, а им се смееше от финала дори. Може би това беше единственото хубаво нещо, което се случи тази седмица, сега мога да се замисля дали ще имам достатъчно средства да си купя друга книга за Коледа. Малко се съмнявам. Е, стига съм ви се оплаквала, четвъртък е и просто искам да ви споделя, че тази ми празна глава ме дразни. Лека вечер на всички, аз се гушвам в леглото, защото ако се забавя минутка повече може и да не мога да се надигна утре.

За себе си?
Всеки приема различно учението над себе си. Дали ще се учиш морално или литературно е важно да постигаш полза за себе си. А като едни от първородните уреди на учение са книгите. Всеки сам избира какво колко и как да чете, но книгите наистина имат значение.
Преди години и аз като почти всяко дете на своята възраст изобщо не се интересувах от книгите. Но сега определено мога да се нарека човек на изкуството. Защото аз чета, гледам, слушам и творя. И мога да кажа, че съм не само полезна за себе си, но и за обществото. Или поне за тези, с които съм се сблъскали и са прочели нещо написано от мен.
И въпреки шашавото ми ежедневие с което така или иначе едва се справям винаги намирам време да чета. Понякога дори се нагърбвам с две книги, но винаги когато имам малко свободно време го прекарвам в четене или гледане на филми. Предимно вечер, но когато започна да чета сякаш времето загубва смисъла си. Вярно е, че наистина нямаме време за четене и за това трудно се справям с книги от по 500 и повече страници, чета ги доста дълго време. Но това не е важно, важно е да започнеш да го правиш. Да учиш себе си не само от това, което виждаш в живота. Не само от това, което той ти сервира. Важно е сам да сервираш останалото и да го опиташ с удоволствие.
И аз ще продължавам да твърдя! Не може да се нарече творец, този който не е прочел нито една книга.

„…Където започват с горене на книги, завършват с изгаряне на хора.“ - Хайнрих Хайне

Истината е, че не знам какво се крие там, но се опитвам да разбера. Опитвам и опитвам и опитвам и се блъскам в стена отново и отново. Същата онази стена, която ме заслепява, промива мозъка ми и ме кара да не мога да мисля трезво. А след сблъсъка с нея вече не знам, нищо не знам. Но продължавам да опитвам отново, защото искам да го знам, чувствам, че искам. Не го чувствам, знам, че всичко в мен го иска. Някаква голяма сила ме влачи към това и ми казва, че аз трябва на всяка цена да разбера какво се крие зад него. Зад този образ, който побърква очите ми, душата ми. За него, за всичко, което знам. За Джони.

Доближаваш ли се поне малко? Не, нали. Защото си създаваме цели и мечти, до които не можем да стигнем. По тази простичка причина сме недоволни от начина, по който живеем. Ако се постараем малко повече да направим живота си такъв, какъвто ни се иска той може би ще стане. Е, винаги ще има падане и ставане, винаги ще се намери нещо, което да ни повали. Но когато сме сигурни, че сме се приближили поне един дъх по-близо до желаният си начин на живот другото няма да има значение. И можеш ли да ми се усмихнеш и да ми кажеш "Да, аз живея така, както винаги ми се е искало, както си мечтаех. Имам нещата, които исках да имам" - ако можеш, поздравявам те! Но малко хора могат да го сторят защото се отказваме от целите си, разочароваме се или някой друг ни спира, винаги се случва нещо неочаквано пред плановете ни за по-добър живот и те се провалят, заедно с тях и целите. Просто така е устроен света, не можем да имаме всичко, което искаме. Уви.
Може би имаме приятели, семейство, добра работа и временно щастие, но без да искаме сме се превърнали в онези еднотипни хора, които ненавиждахме преди време. Не сме успели дори да помиришем целите, които сме имали. А те може би са били толкова големи, че дори неосъществими, нима това има значение ако дори не сме опитали?

А от друга страна ако сме опитали и сме си счупили главата в опита, няма да опитаме отново от любопитство дали нещата ще се променят вторият път. Ще се ядосваме и мразим резултата, но с времето ще се научим да живеем с него, може би дори ще започне да ни се вижда правилен... (Ееyoree)

Та, кажи ми, живееш ли поне малко така, както ти се иска?

В този ред и за цигареният дим и телефоните с шайби.Всичко минава ей така, без да го усетим. Времето ни дави в други грижи и загубени забравяме важни и ценни неща, оставяме ги в миналото. Никога повече няма да ценим тези, неща които сме ценили преди време. Или ще се случи, но ние няма да го осъзнаем, защото няма да си спомняме. А колко хора сме оставили в миналото? Колко от тях вече са "негодни"?
1.
Спомняме ли си какво ни е доставило удоволствие преди голям период от време? Когато сме били тези други хора, защото така е било на мода. Времето е пясъчен часовник, а живота прелива заедно с него в различни измерения. Важно ли е да си спомняме какво сме оставили назад? Какво сме изгубили преди години, а тогава може би сме съжалявали. Спомените понякога са нетрайни отпечатъци от миналото, колкото и да живеем ще сме забравили важните неща от живота, а ще сме запомнили много повече омраза и болка отколкото би било нормално.
2.
Естествено не бихме могли да забравим всичко, но не бихме могли и да запомним всичко. Някой навици остават в нас. А хората? Къде остават хората, които сме срещали, които сме обичали, в които сме вярвали. Къде е спомена за тях? Той си е отишъл като стара тъжна книга дадена назаем. А такива книги рядко се връщат. А хората, които сме мразили, те остават там. Красят времето със спомена за себе си, отминалите времена имат лицето на омразна личност. Спомените избеляват един след друг и нищо не можем да опазим.
3.
Спомняте ли си времето когато беше модерно да се пуши, сега не е. Сега се опитваме да направим всичко възможно, за да спрем. А дядовците по улиците пушат смело цигари без филтър и кашлицата им се забива здраво в спомените ти, като един приятно миришещ спомен на тютюн. Те са останали като забравени спомени по улиците, да споделят миналото, защото това е което им е останало. Това е което могат да ни предадат, само ако искаме да го чуем. А ние сме слушали, като деца сме слушали за казармите и цеховете, за танковете и книгите, за филмите и жените. Ние сме слушали за комунизма и забраните, за непокорните духове.
4.
Забравени от времето, тях има кой да помни. Защото времето беше друго, а сега прелива в кафеви цветове, защото хората бяха други, а сега се споменават само с болка на сърце. Защото аз не помня, сигурно не помня. Но те помнят, те си спомнят времената когато беше различно. Когато процента на човечност беше по-голям, когато имаше надежда у хората и когато времето беше дяволски студено зиме. Не ми разказваха приказки, защото моите родители не са видели толкова. А са видели, но не искат да си спомнят. Миналото понякога мирише на стара книга, на топъл хляб. На по-добро място.
5.
Ако си мислите, че времето се е променило - не е, хората са се променили. Откъде знам това? Имам очи да видя и разум да си спомня какво беше някога. Със сигурност не беше като сега, беше не толкова свободно, но сигурно. А аз не съм живяла много, не толкова назад, за да знам неща които ти или някой друг знае. Но знам това, което ми се е случило и си го спомням с удоволствие. Защото спомените са като нашата книга, която така или иначе никога няма да можем да прочетем. Ще четат от нея други, други след нас, които никой не знае дали ще заслужават. Преди имаше повече сплотеност, хората чувстваха за по-правилно да се придържат един към друг.
6.
Преди си вярвахме повече и се събирахме повече. Преди, преди, преди. Преди време когато света беше друг и работеше по друг начин, като един добре смазан механизъм. А сега всичко се руши, всяка част от механизъма е остаряла и няма да издържи дълго на този начин на живот. Хората са станали варвари. Излишно е да казвам, че е повече от важно да се връщаме към спомените си, може би те ще ни упътят да бъдем по-добри хора. По-добри спомени.
7.
И ако си прочел това и отдавна не се връщал към избелялото време - давай. То е твоето богатство, можеш да си спомниш Том Сойер - който аз така и не прочетох докрай. Можеш да си спомниш детските игри с комшийските деца - които все завършваха с обелени колене и лакти. Карането на колело без да паднеш беше лукс. А зимите бяха нечувано приказни и по руски студени до зъзнене, но имаше страхотен сняг. А когато си дете всичко ти се струва толкова голямо и приказно и толкова неразбираемо.
„Времето минава бавно, когато го следиш — усеща наблюдението. Но то се ползва от нашата разсеяност. Дори е възможно да има две времена: това, което следим и това, което ни променя.“ — е казал Албер Камю (Френски писател)
Времето създава спомени, трябва да ги пазим. - казвам аз.

Приятелството те гледа докато се луташ в живота и причаква удобният момент. Но точно когато най-малко го очакваш то се появява от изневиделица. Дали за добро, дали за лошо.
Ще ви разкажа една нетипична за себе си история.
Аз съм този тип човек, който мери душите на женското население на грамаж. Ще ме питате защо, ами като всеки неосъзнал се полумъж нямам късмет с жените. Шегувам се, имам опит с тях, но са ми като домашен крем карамел - отвратителни за ядене. Ако бях мъж може би щях да бъда гей, само за удоволствието. Но се отклоних. Та иде реч за това, че никога никога не съм се разбирала с момичетата, откакто се помня. Все са ми били трън в задника, супер досадни ми бяха навремето, после се научих, че без тях искам не искам - не може. За 17 години съм имала точно 2 най-добри приятелки и незапомнен брой приятели от мъжки пол. Казвам, че ако искаш приятелство с жена трябва да си кораво копеле и да се подготвиш за най-лошото. Ако не ви се вярва сами можете да се уверите.
Но виж за добро или не преди няколко години се закотви едно същество на хоризонта ми, закри ми нечовешки гледката и исках или не трябваше да погледна. А то какво се случи...
Бях повалена от пустото приятелство, точно когато най-малко очаквах. Явно бе решено, че няма да ми бъде позволено да тровя хората като буреносен облак. Та момичето, което ми разказа играта пише ето тоя блог. Та с нея мога да ви кажа, че нямам едно голямо общо нещо! Едничко няма дори. Ако си мислите, че приятелството събира сходни хора, недейте. Може да ви сервира гъбена супа, въпреки че мразите гъби. Обаче живота си свърши работата, прати ми нещото, за което тайничко си мечтаех като бях хлапе. Разбирате ли тя е момиче, което няма да ви заговори на улицата, няма дори да ви се стори различна ако не я заговорите. Но заговорите ли яяяя...
И стана така, че нямах къде да избягам. Живота ми сервира в златен поднос едно русо, синеоко, дърдорещо адско изчадие от женски пол. Ела ме виж сега! Ако преди съм нямала желание за жени, сега не ми е нужна вече стълба, за да свалям звезди. С Данчето сякаш някак от само себе си се получава.
Но стига съм ви разказвала, така или иначе няма да ме разберете. Обаче се замислете, дори и да сте напълно и твърдо против нещо то все пак може да ви хареса. И не е важно дали ще искате да опитате, то само ще дойде на пътя ви. Важно е да не го заобикаляте, рано или късно то ще застане така, че няма да има как да го заобиколите. Ако приятелството имаше разум щеше да ми даде мъж за приятел, но не аз избирам...
А на теб какво ти е поднесъл живота?

Да не си мислиш, че е толкова лесно да вървиш непрекъснато напред, а? Понякога спираш и започваш да се оглеждаш, гледаш другите и това, което вършат те. Не, че вземаш поука, само гледаш. И не защото те кефи, а само защото си изморен да тичаш напред и напред и да имаш чувството, че нещо непрекъснато те гони.
А аз си слагам шоколадовият гланц за устни пред монитора, придърпвам с пръсти козирката на шапката, намествам някоя от розовите слушалки в ушите си и продължавам на някъде и по-добре да не знам на къде. Демек човече - да не ти пука!
Защото живота е като дълга главна улица с автобусни спирки. Не, че ще те уча какво е живота - това ти сам насилствено ще го научиш. А случвало ли ти се докато бягаш да изпитваш странна болка в костите, сякаш блъскаш краката си в метални колове - живота прави всичко, за да те спре, а? И не е ли вече излишно да те питам, за къде си се забързал пичага?
Срещам разни хора- аматьори, сякаш не остана нищо ново. Често се шегувам и с болезнените случки, но това стана масова преструвка. Комерсиализма ми е толкова противен колкото и политиката - та**ка е, че и двете са наоколо. Навъдиха се малко съвестните хора, успяваш да влезеш под кожата им и започваш да ги харесваш и те те смачкват като фас в пепелник - безмилостно!
Но нали вървим, за практиката. Продължаваме на където ни видят очите. Дали?
Често поскоро питам дали?
Дали? Май пилеем времето, ей така - на вятъра. А сякаш има време, противоречията са ми любимата находка. Що за хора, що за удоволствия? А теб какво те кефи? Искаш ли да те попитам, да спра при теб и да си поговорим - за какво? За какво човече, ще сме побелели и умрели преди да кажем Как си?
И неловкото мълчание е шит. Гледали сте Шрек, нали. Но не ставаше дума за това, идеше реч, някога отдавна преди купчина думи, което не ми е природата. Важно бе за пътя да говорим, за онзи гаден черен път, точно като Българските. Щото ние сме и отвътре и отвън еднакви. А тоя блог, за къв чеп ми е? - Това всеки ден се питам. С него не вървя напред, а затъвам, затъваааам! Няма напредък в това, което аз правя, няма напредък в хилядите идеи, които имам. Аз работя, мачкам се, за да ги направя поне малко реални, а как ми се отблагодаряват - пустият му път не прати няколко съвестни души на пътя ми. Нали се сещате какво казах по-рано за фаса, ами представете си, грозно е. И това да не вървиш на никъде е изнервящо, до мозъка на костите, започва да те дразни като сапунените сериали. А още по-смотаното е, че няма с кого приказка да си завържеш. Те са тооооолкова заровено заети в проблемите си, че се чудя как не умират с телефони до ушите. Да си избираш приятели е като да ровиш в кофа с боклук и да се надяваш някой да е изхвърлил днескашна закуска.
Но нищо, ти продължавай да вървиш!

Веднага след Stylius идва Събина Панайотова или Saaabina. Тя се занимава с блога ентелегентно, който е много известен сред блог средите. Да видим как тя ще се справи с моите въпроси :).
С нейно съгласие. Въпросите от Vrai:


Vrai: Как ти хрумна да си направиш блог?
S: Ами не е точно като да ми е хрумвало да ставам блогър. Първия блог го направих през 2006 в Yahoo360. После бях спряла и в началото на тази година пак започнах да поствам в http://shakiraaa.wordpress.com/ , но то беше пробно да видя, дали още мога да пиша. ;) Оказа се, че мога и така... този блог вече е затворен :) пиша само в ентелегентно

Vrai: Няколко думи за теб?
S: Хм, ами на 26 съм - стара съм вече, знам :P Клишето за мен е: по образование съм политолог, по професия - журналист, по душа - пишещ човек. Леко неграмотно пишещ човек, защото правя много правописни грешки, ама ми е късно вече... иначе съм от Бургас. Живея в София.

Vrai: Какво е за теб България?
S: Родината ми и мястото където искам да живея, работя и да отгледам децата си. :) аз много обичам да пътувам, ама най-обичам да се връщам :) Страшни клишета ти говоря, ама е истина :)

Vrai: С какво се гордееш?
S: Много се гордея с блога. Наистина. Не го казвам само защото си говорим по блогърски. За мен ентелегентно е много важен и адски много ме радва. Гордея се и със себе си, колкото и да е нескромно. :)

Vrai: Ако притежаваше свръх сила, каква щеше да бъде тя?
S: Не знам, може би да чета на хората умовете

Vrai: Кое е най-красивото нещо?
S: Децата и котките

Vrai: Какво е достойно за уважение?
S: Достойно е... да си добър човек. И не само, ама другите неща имат нюанси, най-често. А това да си добър човек, е някак искренно и даже можеш да си навреди. Но, който е добър си е добър и това е достойно.

Vrai: Какво са приятелите?
S: Това е обширна тема. Истинските приятели са сигурно най-ценното нещо, което можем да имаме. Приятелите са много, много важно нещо. И който има, пак казвам истинси такива, е много, много щастлив човек. :)Но истинските приятели са единици, то е химия и съдба.

Vrai: Защо има любов?
S: Има ли? ;) Не знам. Защо е въпрос, който търси логика, а в любовта няма логика.

Vrai: Какво би променило света?
S: Към добро или към лошо? Зависи. Всъщност света се променя непрекъсното. Зависи. Многото добри малки неща, като ги събереш, става нещо голямо, което променя.

Vrai: Какво според теб умееш най-добре?
S: Какво умея най-добре... да пиша. пак казвам, без да се включва правописа! :Р има разлика, защото със сигурност има хора с перфектен правопис, които обаче не могат да въздействат така както аз и други хора, с лош правопис. Затова казвам, че нещото което мога най-добре е да пиша. :) Препочитам да чета блогове с правописни грешки, отколкото Държавен вестник например.

Vrai: Чувала съм, че девите умеете да анализирате всичко, което се случва около Вас. Мислиш ли, че това се отнася за теб ?
S: Не знам, дали умеем, ама аз поне го правя непрекъсното :) и някои хора много се дразнят хахаха

Vrai: Какво е любимото ти занимание петък вечер ?
S: Зависи. Обичам и да излизам с приятели, обичам и да си стоя кротко, да зяпам нещо, да чета... аз съм на настроения. Важи не само за петък вечер.

Vrai: Задай си въпрос, който според теб съм пропуснала и отговори?

След малко затишие в интервютата, те се връщат обратно с пълна сила начело със Stylius. Той е душа човек и лично аз много му се кефя. Води блога stylius.net и е голям пичага, но това сами ще го разберете. ;)
Публикувано с негово съгласие. Аз задавам въпросите с Vrai


Vrai: Как ти хрумна да си направиш блог?
Stylius: Това стана преди почти 3 години и исках да имам някакво присъствие онлайн, различно от постове във форуми. Тогава регистрирах домейна, но нямах идеята да е само блог, а цял уебсайт с мои проекти и междо другото щеше да има журнал. В крайна сметка блога се намести на основния домейн и така ще си остане.


Vrai: Какво е блога за теб?
Stylius: Блога за мен е начин да си напиша нещата така, както аз ги виждам и да ги споделя с останалите. Това е един публичен дневник, в който всеки може да надникне и да опита да разбере как мисля, действам, въобще кой съм аз.

Vrai: Какво е за теб България?
Stylius: Обичам родината си и не мога да разбера онези, които постоянно я плюят. Това е мястото в което съм се родил и в което искам да умра. Дори да се наложи да изляза от страната, ще е за малко и след това отново ще се върна. Горд съм, че съм Българин и никой не може да ми отнеме това.
Vrai: Ето това се казва отговор!

Vrai: Ако притежаваше свръх сила, каква щеше да бъде тя?
Stylius: Когато бях хлапе си мислех колко яко ще е да съм като Спайдърмен или Супермен, с всичките тези сили и т.н. Но това беше преди. Сега не бих искал никаква суперсила, не ми е нужна. Не ми трябва да променям нещо в себе си. Смятам, че собствените ми сили са достатъчни за да правя нещата, които аз искам.

Vrai: Има ли истинска свобода?
Stylius: Да. Свободата е състояние на духа. Който се чувства свободен, той е такъв, без значение какви окови или прегради му пречат.

Vrai: Какво би променило света? А България?
Stylius: Незнам, може би една нова световна война... В момента всички са толкова апатични, че нищо не може да ги промени. Щом има хляб и зрелища, значи всичко е наред. Честно казано още не съм измислил пъклен план за справяне с този проблем.

Vrai: За или против 'благородната лъжа'?
Stylius: Твърдо ЗА. Аз съм от хората, които карат другите хора да се чувстват добре. И нищо не помага по-добре от един летящ старт за самочувствието, а това трудно се постига без скриване на някои детайли. Естествено си има граници.

Vrai: Ако настане апокалипсис?
Stylius: Ако стане, стане. С какво това ще е по-различно от незнанието дали няма да те блъсне кола или няма да ти падне тухла на главата? Естествено няма да се дам без бой, но пък и няма да живея в страх през остатъка от живота си!

Vrai: На какво се възхищаваш?
Stylius: На всичко, което не разбирам и на всичко, което разбирам, но не мога да направя.

Vrai: Кое е най-красивото нещо?
Stylius: Не знам, но като го намеря ще го снимам за да ти го покажа.

Vrai: Как се печели доверие?
Stylius: Трудно. Но това е просто част от отношението с останалите, не трябва да е цел. Просто трябва да се отнасяш с останалите така, както очакваш те да се отнасят с теб и с времето започват да те харесват и накрая да ти вярват. Опиташ ли да го постигнеш на всяка цена, най-вероятно ще се провалиш.

Vrai: Колко струва истинското щастие?
Stylius: До сега не съм плащал, така че не знам цената.

Vrai: Какво са приятелите?
Stylius: Всичко. Човека е социално животно и не може да съществува сам. Приятелите са тези, които определят що за човек си, следователно те са не по-малко важни от храната, водата и кислорода.

Vrai: Задай си въпрос, който според теб съм пропуснала и си отговори?
Stylius: Защо си толкова наивен?
Нямам отговор на този въпрос, сори! :D

Vrai: Защо се съгласи да участваш в това интервю?
Stylius: Защото бях попитан учтиво и щеше да е грубо да откажа. А и няма жертви сред приятелите ми, които вече са отговорили на въпросите ти. Ако имаше щях да се позамисля! :D

Vrai: Пожелание към Vrai или съвет?
Stylius: Никога не съм бил добър в пожеланията. За това ти си намисли какво искаш да ти се случи и това ще е моето пожелание към теб.

Това беше едно изключително интервю. Като глътка чист въздух, изключително земни и чисти отговори. Гордея се че интервюирах Стилиян :)

Ако искате да подкрепите проекта Кейриан или просто идеята ви харесва или просто искате да подкрепите мен. Вече има готови банери, които можете да поместите в подкрепа :)
Благодаря предварително!

Подкрепиха ме:
Open FEST
Krassyo
Eeyoree
Robas
don Martini

Благодаря ви! Ако съм пропуснала някого да се обади ;)

Вече страх да хванеш от всякакви новинарски емисии, глупости и прочее. Влизаш в новинарски сайт и гледаш това:

Пациент умря след скок от покрива на болницата
19 ноември 2009, 17:01
Тежка катастрофа край Садово, един загинал
19 ноември 2009, 16:50
Работник бере душа след падане от строеж във Варна
19 ноември 2009, 16:33
Дете падна от 2-я етаж
19 ноември 2009, 14:51
Покрив падна в столицата. Един загина
19 ноември 2009, 10:55
Намериха мъртъв мъж в дома му
18 ноември 2009, 17:07
17-годишен умря от свински грип
18 ноември 2009, 16:50
Кола блъсна баба и двете й внучета
18 ноември 2009, 14:45
Мъж се разболя от антракс в Търговищко
18 ноември 2009, 11:21
ВАЗ се преобърна край Сандански, шофьорът загина на място
17 ноември 2009, 23:45
Спасяват тийнейджърка, опитала да се самоубие
17 ноември 2009, 17:03
Болно момче се самоуби от 5-и опит
17 ноември 2009, 14:35
Горя заведение във Варна
17 ноември 2009, 13:26
30 кг агнешка карантия без документи конфискуваха на ГКПП Илинден
17 ноември 2009, 12:32
Починал е мъжът, паднал от моста на бул. „Витоша”
17 ноември 2009, 11:35
Възрастна жена почина при пожар в къщата си

След седмица усърдна работа по проекта Кейриан. Той вече е готов, keyrian.com чувствайте се свободни да му се насладите докрай.

Просто ей така без да се осъзнаеш, когато си мислиш, че държиш всичко здраво в ръцете си. Но няма незаменими неща, няма незабравими неща... всичко е преходно. Но понякога по дяволите, не трябва да става така!

Коментар на Оуен върху твърдението на Уайт
„Злините може би желаят да спрат…“

Допълнение на Бърд
„…и на тях им омръзва да търсят нови усложнения.“

Поредната доза азиатско. Ако това не ви накара да подскачате на стола и да крещите като луд футболен фен, то тогава не знам кое. Може да разбие представите за всякакви американски подобни бойни истории. Отбор от 5 момчета, които изобщо не играят баскетбол...
Мен лично много ме кефи Ик, малък и сладък, но с топката е неповторим. Зинг е супер атлетичен, но най-много май ме кефи Ик. Не мога да повярвам, че това се случи с него, не трябваше така да става...
Пиша това докато гледам филма, иначе тайничко си псувам, че така се случи с Ик... как, ще разберете само ако гледате филма. И мамка му... тези филми винаги ти сервират нещо, което не очакваш!

това е Ик

Предупреждение: Ако не сте мазохистично настроени (стил мен) и си мислите, че можете да гледате азиатски филми, то всичко което ви препоръчвам е този филм. След поредната ми доза азиатско кино вчера, това ме довърши. Филма не знам до къде ще влезе под кожата ви и само заради екшън сцените ще го връщате отново и отново. Отново обаче признавам, филма не е за хора със слаба психика (нито повечето азиатски филми). Ако не искате да видите как най-готиният пич умира брутално, не си правете труда да го гледате.
Иначе ще се влюбите в Саним преди да сте се усетили...

Току що попаднах на описание на азиатски филм, което не може да бъде по-вярно:

Няколко елегантни сюжетни обрата по-късно емоциите ти вече са на път да дадат на късо от претоварване с идеи, емоции и внушения.
така че когато самотната водна капка се търкулне по лицето на мъртвото момиче насред езерото на теб просто ти иде да се разревеш без изобщо да схващаш откъде точно ти е дошло.

На фаталната дата петък 13-ти аз и анонимен приятел* започнахме работа по проект с кодовото име Кейриан. За сега не се знае кога ще свършим работата по него въпреки, че работим доста усилено. Сигурно вече ви повдигнах любопитството, а...
Е, ще разберете чак когато проекта е напълно готов и завършен. :)

* той държи да остане в тайна, поне докато проекта не бъде завършен - кой знае, суеверие може би. ;)

Случи ми се странна случка току що и ми се иска да я споделя с вас.
Нашите излязоха някъде, а на мен ми беше скучно да стоя и реших да изляза до била, тъкмо да се разходя. Взех си 5 лева, две по 2 и левче, пъхнах ги в джоба си, в другият ключовете и в ушите слушалките. Излязох, но навън превалява, а времето е страхотно. Поразходих се и ми хрумна, че точно сега е перфектното време да направя снимките, които отдавна се каня. Върнах се набързо да си взема телефона, но докато отключвах вратата долу ми се стори че нещо ми изпадна от ръцете, не видях нищо и се качих. После докато обикалям да снимам всичко, което ми хареса ми хрумна, че си бях взела пари, бръкнах си в джоба но там имаше само 3 лева. Дойде ми на ум за онова, което ми се стори и се върнах обратно. Двата лева си стояха на дъжда от другата страна на вратата. Взех си ги и отидох до магазина, но не ги изхарчих.
Излязох с 4 песни, а се върнах с 5... 5-тата ме научи за някои неща в живота. Те или ще се върнат при теб или няма.

снимката е една от тези, които направих

Въпреки, че азиатското кино понякога е малко трудно за гледане, накрая винаги оставаш доволен. И ако си мислите, че няма нищо по-добро от американското кино, ами - сбъркали сте! Първо започнете да обогатявате знанията и вкуса си и след това се замислете, като започнете от там да махнете предубежденията за всякакво чуждо кино.
Аз лично съм на мнението, че азиатците са много добри в правенето на романтични филми и ужаси, някои техни екшъни също са много добри, но всичко останало не е известно у нас. Така, че ако ви се иска да гледате някоя истинска и чиста романтична история (може би вече разказана от някоя американска боза), влезте в някой торент тракер и просто си харесайте. Замунда имат цял азиатски раздел, който бих казала е доста богат и с доста прилични субтитри.
Техните филми не само ще ви харесат, а много често ще ви накарат и да плачете или просто ще ви научат на нещо ново.
Едни от любимите ми заглавия са откъм азиатското кино, така че ако искате съвет за филм можете да се допитате до мен :)

В последно време съм под голям стрес и сънувам отвратителни кошмари. Просто се чудя колко лошо може да бъде подсъзнанието ти към теб самия понякога....

Умирате хора! Или мързела ви е вързал яко ръцете и ви стиска за гърлото или просто сте се изтощили да бълвате глупости?!?!
Блогсферата в последните дни изглежда точно така "бла, бла бла!". С една голяма удивителна, защото просто повече от половината идеи липсват! Какво по дяволите се случва тук? IT партитата в момента са в застой и няма каква свежа и живо-човешка информация да публикувате?
Преди едва успяваше да се прочете нещо от всичките дрънканици, които се изписваха из блогосферата, а сега всичко мълчи... Всички май са като риби на сухо и само се, чудят какво да пишат. А да се надяваме, че всички обмислят някакви блестящи идеи.. една от друга по-добри! Рядко се случва такъв социален застой, а това е наистина страшно - в повечето си страни скучно.
Така, че... призив към всички: Събудете се хора, има милиони неща, за които не сме писали!

Тя буквално е моето джобно гадже и може да ти донесе усещане, което малко други смартфони могат. Имам я малко повече от два месеца вече, а ми се струват много повече.
Тя кара околните да правят тъпи физиономии и тъпи изцепки. Отиваш някъде, вадиш я от джоба и още преди дори да си я поставил на масата някой изцепва "Това да не е N97?" (след което ченето му очевидно увисва, несъзнателно той протяга ръце и я гледа като малко дете, а след това пита "Може ли?"). Незаменимо е.
Учудва ме, че всички я познават, но това само ми говори, че съм направила правилният избор когато я избирах. Е, не че и аз в началото не бях с едни широки детски очи когато я държах за първи път.
Това е телефон, който не може да те накара да мислиш за него като телефон.

Ако замените момчето със себе си може би ще видите нещо познато. А може би не...

tous ce que je te promets c'est un nouveau départ

Така живота бил много ядосан на момчето за това, че проявило смелост и решило да се изправи срещу него. Пратил на света урагани и бури, опустошителни бедствия, но малко се радвал на това, че разрушава животите на хората. Видял ги как се хващат за ръце и си помагат един на друг. Как заедно плачат за загубеното, но заедно се изправят и стават по-силни. Той се ядосал, че хората се били научили на това. Разбрал, че страха ги обединил, направил ги по-силни от всякога и вече нямало нещо, което можело да си съсипе. Гледал как те направили от лошото нещо добро. Омразата на живота към хората станала още по-голяма. Как можело те да си позволяват такова нещо? Той бил господарят на тази земя, той управлявал хората, те не можели да имат воля! Не можело да имат надежда!

Момчето се примолило на живота да спре да съсипва хората, достатъчно беди бил нанесъл през всичкото си време на земята. Крайно време било да се научи да живее в мир с хората. Но живота казал, че никога едно момче няма да може да му казва какво живота да прави. Той се скрил на край света, в студени и мрачни места. Стоял притихнал, подготвял злокобният си план за хората. Чакал те да станат достатъчно спокойни, да имат достатъчно надежда преди той да се надигне отново и да смачка целият свят в ръката си. Времето минавало и хората почти забравили за него, а той само това очаквал. Живота искал да унищожи света защото той не му се подчинил.

Най-накрая дошъл денят, в който живота трябвало да се изправи пред света и да го унищожи. Той се надигнал от скривалището си и погледнал света отдалеч. Той толкова се бил променил. Хората вече не изпитвали болка, всичко било далеч от сърцата им, вече не били наивни, а просто студени и непознати. Живота се усмихнал нагло, бил постигнал това, което се опитвал да постигне винаги без дори да е бил там. Хората били станали ужасни и груби, безстрашни и чужди. Били научили най-ценният урок - не бива да се изправяш срещу живота. Малко от тях успели да съхранят това, което били преди. Живота си помислил, че сега света е идеален и всичко било ненужно, сега било време просто той да гледа и да се наслаждава. Но докато гледал света той видял нещо странно. Един мъж стоял на празна улица гледал към него и крещял. Живота наклонил лице към него и го гледал. Какво искаш го питал грубо той. Но получил отговор - Не ме ли помниш, животе?
Живота слязъл на земята под лицето на малко момченце. И попитал мъжа кой е.

Мъжа седнал до него и му разказал история за това какво се случило докато живота се криел на края на света. Разказал му какво се случило с хората и живота разбрал, че това е онова малко момче, което тормозел толкова отдавна.
- Но как хората се промениха? - питал живота.
- Те видяха, че ти никога няма да се промениш, единственият избор, който имаха е да се променят те самите. Преди ти да си ги убил, те трябваше да направят нещо да се спасят от гнева ти.
- И са загубили себе си само, за да оцелеят? - живота бил покосен. Той не бил убил нищо, всичко това било вложено в хората и той никога нямало да успее да го изкорени от тях. Той се примолил на мъжа да направи нещо за него. Помолил го никога да не забравя героизма и да напомни на хората, че той се крие във всички тях. Да им напомни да бъдат такива, каквито са.
Тогава живота се върнал където му било мястото и гледал света. Гледал как хората се изправят отново, но запазват студеното в себе си. Той не знаел как да им помогне и всеки път когато видел колко са нещастни плачел. И на земята валяло, защото той я държал в ръце. Вярвал, че никога няма да може да и навреди отново и плачел дъждовни сълзи...

Виждаш ли, ние живеем отдавна. Със сигурност доста неща сме научили за всичкото време. Или пък не сме. Научили сме се как да бъдем по-студени, по-неразбрани, по-далеч от всичко, кой знае дали това ни предпазва или трови. Но трябва по-често да си разказваме истории...

et j'aimerai me cacher, sous tes paupières
pour que tu puisse me voir, quand tu fait tes prières
et j'aimerai les casser toute ces lumières
celles qui t'empêches de voir, un peu plus clair

Имало някога, не много отдавна малко момченце, което се опитвало да бъде герой. То имало чувството, че всички около него искат това и вярват, че може да извърши неща, на които не е способно. Момченцето било тъжно когато погледнело целият свят около себе си, живота го бил обгърнал целият с жестоките си дълги пръсти, той бил зъл и непостоянен. Искал да промени всичко и да го направи по-мрачно и по-приятно за самият него. Криел се под леглото на момчето се опитвал да го хване всеки път когато заспи. Причинявал му ужасни кошмари, но момчето се научило да живее с тях. Научило се, че в живота можеш да свикнеш с всичко колкото и неприятно да ти е то. Можеш просто да се научиш да живееш с него, защото това е единственият избор който имаш понякога. Времето просто минавало покрай него, било като отмерването на пясъчен часовник - бързо, но безболезнено.
На живота му омръзнало да плаши момчето, след като то загубило интереса и страха си от кошмарите. Той искал да му причини нещо по-зловещо, нещо което да върне страха му от живота обратно. Мислил прекалено дълго от какво все още се страхуват хората, но имало толкова малко неща вече. Те се били научили да свикват на всякакъв вид болка и страх, вече не било забавно и за живота. Но това било, което той правел и нямало да се откаже просто така, все щял да измисли нещо. Какво би правил ако не пречеше на останалите хора? Какво би правил ако нямаше кого да плаши и тормози повече? Но не, живота не искаше да мисли за това...
Вместо това си помислил да не му дава мира денем и нощем, помислил си да го направи тъжен завинаги, но нищо от нещата не проработило. Тогава живота си помислил да обърка неговите спомени. Да направи така, че момчето да не може да си спомня кои са истински приятели, какво е научило, какво е направило, а да помни само лошите неща, които му се случили.
Живота направил това и се наслаждавал как малкото момче залита между спомените си. Гледал го как не може да си спомни какво е добро и какво лошо. Как не знае на къде да върви и как да постъпи, защото без никакви спомени момчето нямало на какво да се опира, нямало как да знае кое е правилно и кое грешно.
Но то си спомнило как живота го измъчвал всичките тези години, спомнило си как той бил винаги лош с него и се опитвал да го накара да се страхува и да не може да живее нормално. Може би живота го бе научил, че не можеш да бъдеш герой, не винаги. Но то не можело да си спомни. Не можело да знае дали живота някога е бил добър с него или винаги е бил такъв мрачен и намръщен. Момчето искало да го попита. И измислило как. То помнело, че той се крие под леглото му и го чака да заспи.
Същата нощ момчето приготвило всичката си смелост, било готово да се изправи срещу него и да му каже да го остави намира. Легнало и заспало преди да може да види каква буря се разразила навън, защото живота разбрал какво му кроят, той се разярил толкова много, че стиснал земята като малко стъклено топче и тя започнала да се разпада. Той бил решен да не се явява в съня на момчето, но тайно му било любопитно какво ще се случи. Искало му се да спечели това.
Явил се в образа на старец и попитал момчето грубо какво иска. То му казало, че си иска щастието обратно. Стареца се почудил и казал, че няма такова нещо като щастие. Но момчето казало на живота, че знае какво му е. Че знае, че той е тъжен и просто това трябва да прави, живота слушал и не можел да повярва. Старецът заплакал. Плакал за това, че му се наложило да се изправи срещу това, от което се страхувал толкова много. Но не оставил момчето. Той бил толкова ядосан...

Събуждаш се и виждаш че нищо не е останало от теб. Превърнал си се в някой друг. Някой, който не познаваш. Но това го знаеш, защото е влязло и в твоят живот...

"Смелостта и постоянството са вълшебен талисман, пред който трудностите изчезват и препятствията се изпаряват като дим."

Нещата, в които се целим и не постигаме лесно!
Нещата, в които не се намират лесно хора, които да ни ударят едно рамо и да ни помогнат. Нещата, които сме избрали сами, и за които се борим сами. Не е лесно да си блогър, не е лесно да си човек. Независимо дали сте блогър или не, питали ли сте се някога какво целите? Или какво един истински блогър цели?
Повечето от нас използват това за интернет дневник, но рано или късно всички осъзнаваме, че това изобщо не е така. Защото ние създаваме общност в която ни е приятно, хора като нас, с които има за какво да си говорим. Ние диктуваме модата в интернет и растем заедно с всяка нова статия. Ние се мразим, ние се обичаме, ние сме конкуренция, ние сме и партньори. Но преди всичко сме хора. Хора, намерили различен начин да изразяват себе си.
Ние целим да бъдем популярни или не. Ние целим да бъдем четени или не. Ние целим да си създадем име, което всеки от нашият бранш да знае. Ние сме готови да прегърнем всяка идея в обединение на каузата. Ние вършим неща заедно, защото ни харесва, защото знаем, че мислим различно. Ние сме тази свежа и чиста част от всичката информация на тази планета, която те пристрастява. Ние не ви затрупваме с невъзможно много информация, която ви е ненужна, ние се стараем да направим нашите места удобни за вас, достъпни, приятни, уютни. И ако това ви накара да се върнете отново, защото ако го направите - това ще бъде най-ценното нещо за нас.
Бъдете сигурни, че ние сме повече от лица криещи се зад никове и сме готови да ви предложим всичко само, за да се доближим малко повече до това да бъдеш истински блогър.

В 01 без 10 след полунощ Русенско време.
Докато аз стоя на компа и чатя се чу супер оглушителен звук в коридора, отварям вратата, за да видя какво стана. Навсякъде пушилка... и моля ви се...
Половината таван в коридора просто се срути, слава Бого върху ничия глава!

Но уви... права бях. В 01:11 местно време, срутването продължава...
Ще ви информирам за нови бедствия, освен ако не бъда повалена от някоя част от таван или стена... или кой знае вече...

Лошото е, че изглежда като че ли тавана още не си е свършил докрай работата. Върху чия ли глава ще паднат останалите парчета?

Още промени, този път ще сменям тамплейна. Малко разнообразие никога не е зле.
В предстоящото денонощие се извинявам на всички ако информация липсва или блога не е напълно завършен.
Ще се постарая да възвърна всички функции за отрицателно време :)
Предварително благодаря за търпението и дано харесате избора ми :)

Заглавието на публикацията е взето от последният пост на Краси, в който той говори за вече отминалият Опен ФЕСТ. Великото приключение на Хелоуин и на Деня да будителите, на което аз не успях да присъствам. Но за сметка на което се радвам заедно с всички останали, че успяхме да надскочим дори и най-големите си мечти за събитието. Обединихме се и създадохме нещо, от което изключително много хора останаха доволни. И въпреки, че аз участвах в съвсем съвсем мъничка част от цялата лудница си обещах, че напролет и следващата година ще се постарая повече и ще помогна колкото мога повече на великолепният екип на феста.
Радвам се, че помогнах и, че успяхме да съберем толкова много хора и да задържим интереса им. Дано следващата година е още по-готино.
Нататък има още ;)
А ние изобщо не спираме до тук. Точно след 6 дни ни предстой да празнуваме заедно с Мозила. Любимото ни хлапе с отворен код става на 5 годинки и ние отново ще докажем, че русенци са най-готини и ще се съберем и ще го отпразнуваме. :)
Подробности можете да намерите на страницата на Ruse LUG.

Времето е една от най-важните мерни единици, която зачитаме в днешно време. Понякога то ни поглъща толкова силно, че не можем да осъзнаем какво става. А и не искаме, прекалено сме заети да летим по задачи и задължения разпределени в такъв невъзможен график, че накрая не само се задъхваш, но и си истински труп. Просто времето тече пред очите ни, а ние няма какво да направим по въпроса.
Искам да ви попитам защо?
Защо живеем така напрегнато и на ръба на почти невъзможното. Защо след като живеем само веднъж? Ще пропилеем ценният си живот в летене между задачите само защото според нас е нямало друг начин.
Моля ви, споделете ми, защо е така?

Растем все повече и повече. Вече се подвизаваме под собствен домейн от EZHostSol. Няма вече да се тормозите с незапомнящите се цифрички от предишното име, за сметка на което сега сме vraity.com . Кратко, безгрижно и лесно за намиране.
А сами сигурно сте се досетили откъде идва името. Прекарахме доста време над мислене на името тази сутрин в ранните часове и стигнахме до това точно защото блога се казва Vrai. Vraity по нашите криви сметки идва от Vrai Infinity, което за нас означава безкрайна истина, но иначе погледнато не означава нищо, защото думите са на два различни езика. :) Оригинално, а?

И най-вече благодаря на Краси за голямото търпение и за това, че ме чака достатъчно дълго да се реша :)

Слънчевият ден, както го наричат англичаните обикновено е мързелив ден. И при мен е нещо такова днес. Времето е страхотно - обещава истинска приказна зима, дано поне за тази Коледа да имаме сняг. Дано, дано, дано.
След голямото обикаляне между Техномаркет и Технополис днес най-накрая се сдобих с чисто нова клавиатура и мишка. Е, не са моите любими Епълки, но понякога трябва да се правят компромиси. За сметка на, което се целих в бялото и сега ще си представям, че са Епълките :D, шегувам се.
19 часа на 1 ноември е, а аз съм се хванала да гледам Up, някак си никак не си спомням къде съм гледала трейлър на този филм, но знам, че съм го гледала. И все пак мързеливата неделя е нахлула стабилно при мен, но все пак си прави планове за енергичният и жив утре понеделник, прекалено непосилни задачи може би. Но щом става дума за преследване на идеи аз не се отказвам така лесно каквото и да ми струва това.
Та благодаря, че изтърпяхте една от малкото ми статии в този блог, която наистина се отнася за споделянето на днешните ми премеждия, нещо като дълъг туитър.
И все пак, 140 caractères ne sont pas suffisantes ;)