Понякога виждаме прекалено много в сивотата, понякога нищо не виждаме в нея. Понякога тя ни в вдъхновява, понякога ни дразни невъзможно много. Но защо не можем да се научим да я ценим така, както ценим всичко останало?
Точно тя ни учи да ценим цветните неща в живота, точно тя ни подготвя за хубавите периоди, точно тя ни показва, че живота е нещо повече от сиво ежедневие. Но ние сякаш сме започнали да вярваме все по-силно в нея, може би защото ни заобикаля така силното и присъствие, може би защото така ни е удобно, а може би защото така е при всички други...
Не ви питам каква е причината, но вие се запитайте, защо сте се примирили със сивотата на живота? Нима това ви харесва? Нима сте толкова изморени от всичко останало, че не сте способни на малко радост? Нима сте толкова обърнали гръб на света, че сивотата ви е станала приятел?
Трябва да се научим да ценим по достойнство всичко, което се изпречи на пътя ни. Независимо дали на пръв поглед то е приятно или не. Трябва да се научим и да ценим сивотата като допълнение към всичко останало. Защото тя не е всичко, тя е само малка част от цялата картина и без нея нищо нямаше да бъде същото.
Сивотата може да ни научи на много неща, може да ни вдъхнови да се опитваме да направим света по-добър, може да ни помогне по-лесно да се справим с лошите настроения, с лошите хора, със сивите дни...
Всичко е там и се случва само ако вярваш в него. Всичко е там и ще бъде част от теб само ако му позволиш.