Едва единадесет години по-късно хващам истинският смисъл на този ден. Но по-добре късно, отколкото никога, нали.
Лично аз намирам смисъл да си припомниш всичко забравено. Да се запознаеш с новото. Да си припомниш лицата на хора, които не си виждал в продължение на месеци. И е толкова, толкова хубаво. Но нека разкажа как мина моят първи ден в така нареченият колектив 11г.
Два часа сън миналото денонощие бяха способни да ме накарат да пропусна всякакви тържества и глупости. Но след настоятелното звънене на поне половината рода нямаше как, трябваше да се става. Смъкнах се до даскало в настроение не очакващо нищо ново. Но изгарях от нетърпение да видя любимата си компания. И още щом в първият момент влязох беше като удар със стена, навсякъде познати лица, усмихнати лица. Отправих се към самата церемония, но поради странното разположение на училището ни това се оказа малко трудна задача. За първи път от 5 години (това ще е шестата) откакто уча в това училище не съм виждала толкова много хора на тържеството. Обикновено сме оскъден на брой души 5-6, но този път имаше ужасно много хора. Едва успях да намеря своите хора сред всичката тази тълпа. Беше голямо прегръщане и радост и какво ли не.
По традиция всички закъсняват, появяват се за химна, а след това се измитаме. Химна е в 09:15 някъде, а трябва да се върнем обратно в 11. Времето между традиционно се използва за кафе. Та отидохме ние всички на кафе, събрахме две маси, ужасно много столове, всеки поръча каквото ще поръчва и се започна. Стори ми се, че така искрено не бях се смяла цяло лято. Говорихме си за всичко, но за всичко. И не спряхме да се смеем. Кой с какво се сдобил, кой с какво се разделил... всичко, което сме пропуснали цяло лято. Беше толкова хубаво. Обадихме се на класната ни (тя се възстановява след операция и имаме друг класен временно), почти цялата маса се изреди да говори с нея. И все неща "Много ще ни липсвате госпожо", "Какво ще правим без вас?", разплакахме жената.
По традиция също си тръгнахме по-рано и започнахме да се връщаме обратно. Но понеже бяхме в кафето на мола стана една обърквация. Кой слизал по стълбите, кой с асансьора, кой с ескалаторите... общо взето разделихме се. Обратно в училище бяхме подранили и трябваше да чакаме новата класна. Събрахме се всичките, учудващо за първи път отсъстваше само един. И се започна "О, ама ти си станал по-висок", "Ти имаш нова прическа", "Ти си отслабнала" и всякакви такива... Прекараме си известно време в малко смях и забавления и когато започнахме да хленчим да си ходим всички се изметоха в своите си посоки. Фактически днес беше шанса ни да се видим наистина отново, от утре започва истинският кошмар. Официално изпратихме лято 09 в историята и се подготвяме за предпоследната учебна година, кой знае... може да сме станали по-добри, а може да не сме :D
Хаха. Е, успех на всички които са схванали за какво говоря или на тези, които им предстой да схванат. Когато този ден придобие смисъл значи наистина обичате класа си. И не се тревожете това не е нещо лошо, напротив, страхотно е!