Които често се отчайваме безкрайно... Или често мислим "Стига вече". За моментите когато имаш чувството, че всичко хубаво просто е илюзия...

За всеки има момент когато още по-лошото сякаш не е достатъчно лошо. Всичко е надвиснало над теб и само чакаш момента да се срути, без дори да имаш какво да направиш. Паникьосваш се. Така е и в живота, така е и в любовта, така е във всяко нещо, което може да бъде съсипано (буквано всичко). Сякаш няма на къде повече да вървиш, а всичко пред теб става все по-лошо.
Е, ето я и най-лошата новина, Явно може да е по-лошо.
Познато, а? И какво да направим в такъв момент? Опитваме се да поправим нещата естествено, но те от опитите ни сякаш още повече се провалят. И сега на къде?
Да си внушаваме, че доброто ще дойде за съжаление се случва само до един момент. Докато ти се държиш и надеждата ти се държи. Предадеш ли се, вече нищо не зависи от теб. Значи не трябва да се предаваме. Но как, когато това е единственото нещо, което толкова силно искаме. Направо ти се иска да кажеш "Майната му на всичко". Ясно е, че не можеш повече така, та кой би могъл. Но има един въпрос, който трябва да си зададеш ако все пак си решил да развяваш бялото знаменце. Запитай се "А после какво?".
Може това да е спасението ти. И все пак дългосрочното мислене не винаги е грешка. Може да се оттървеш от пропадане, а може би не. И ако все пак ти се случи да стигнеш до най-черното, не се причислявай и ти към траурният цвят. Знаем, трудно е. Разбираме, кофти е да гледаш пак отново през старите любими розови очила, но какво пък... живота така е устроен. Има спадове и висини. Има добро и лошо.
Едно от всичките правила, не плачи. Сълзите не са спасение, а само излишно и допълнително изтощение на организма ти. Ако ще се справяш с проблема, приеми нещата мъжки, без сълзи и милиони кърпички по леглото. Споко и без тях ще минеш.
Извода: Ако живота ти е решил да пропада, ти не пропадай с него. "Трябва да скочиш, за да разбереш дали имаш крила.".
Успех.