Туп=туп?

Ако някой ви каже, че красиви мъже няма, ми се обадете и лично ще му бия няколко крошета. Апък ако аз самата посмея да ви кажа, че красиви мъже няма, ме зашлевете. Колкото можете по-силно.
Днес ни споменават ще имате час на класа нам си кво си, и аз пак си викам Скукаааа! Но при споменаването на едно определено име и през ума ми не мина нито за стотна от секундата да се чопя. Кажете го лудост, ама ако притежавам сърце и както то беше жестоко заспало, днес се събуди от зимният си сън и се разтърси толкова жестоко, че ме заболя. Направо заигра казачок вътре в мен и започна да крещи с пълно гърло. Красиви мъже, а. Мога да затворя очите си и ушите си за всичко наоколо когато виждам точно този определен. Сигурно го гледам като самотник гледащ оазис насред Сахара. И сайонара на мозъчната ми дейност.
Мислех си, че повече няма да имам възможност да го видя, ама на. Намери се какво да ме зарадва и мен днес на този псевдо празник. Готова съм да пусна всякакви глупости по негов адрес покрай ушите си, както и правех дълго време.
Блаженство, изпадам в пълно и чисто блаженство, нищо останало не съществува. За този момент мога да кажа, че дори естета в мен е легнал сам в гроба, нещо по-силно е.
Стига толкова, дори и думите вече не излизат както трябва от мен...

8 март ли... да не сте полудели?

Да започнем от там, Честит 8-ми март на всяка МАЙКА, СЪПРУГА и КОЛЕЖКА. Пиша го с големи букви защото днес както винаги имаше сбъркали се да ми честитят на мен. Плюс това баща ми ми се обажда и разговора протича така...
- Честит празник - ми се провиква той доволен.
- Какъв празник бе, аз не празнувам неска! - за не знам на кой човек вече го казвам днес отегчено вече.
- Е как не празнуваш, да не си мъж!?
- Да! Мъж съм!
При, което той ми се изкикоти и ми затвори...


Какъв ви 8-ми, бива ли една жена да е толкова сърдита колкото е времето днес. Духа та се къса, а тарабите за цветя са по-пълни, отколкото някога изобщо съм ги виждала. Дори имаше репортерка, която спираше мъжете и ги питаше "Какво цвете е приятелката ви?", а те я гледаха тъпо и недоумяващо. Всеки продаваше и купуваше направо за секунди, колкото по-евтин е букета и се чува КУПУВАМ! Дори около Коледа не беше така.
Безумието е, че всичко днес е било изкупено, хубави и големи букети изобщо не са останали. А да си направиш на момента е направо невъзможно, чакаш та чакаш докато не станеш на шушулка в тоя вятър. Аз обиколих малко, не че има кой знае колко за обикаляне. Исках рози, но умишлено миналата седмица минах да видя, розите бяха по 3 лева, днес са 5. Викам си, не не. Спрях се пред една тарабка където се бяха накупчили много и си харесах един. 14 лева за три жълти рози и малко трева, а и не забравяйте телбода! Сигурно плащам и кафето изпито, за да се събуди продавачката и да може да ми направи букета, а и напук за това че са и мокри обувките! А може и снощи да се е скарала с мъжа си.. жени, а да им направиш удоволствие излиза златно...
Аз нямам никаква идея от цветя. Ама като казвам никаква, разбирайте напълно никаква. За това взех жълти рози, майка ми обича жълто, а и букета беше по-хубав от всички останали розовки по 5 лева букета, приличаха на шаферски букети.
И аз къде ми е акъла, знаех си, че трябва да взема нещо от магазинчето тук наблизо, а слязох чак до центъра. И до тук аха да пазя букета да не стане на пет, аха да пазя себе си да не се изцопам по гъз в тия мизерии, на всичкото отгоре съм с кецове. Хората ме гледат странно, нямам шапка, косата ми е станал на желе, благодаря ти Господи! че ме вразуми снощи без да знам и ме домързя да си слагам гел. Прибирам се и разбирам защо са ме зяпали така. Спиралата ми се разтекла под очите ми толкова грубо, че чак яд ме хвана.
Ужасен ден!
Прибирам се, захвърлям всичко мокро (всичко върху себе си демек), вързвам си косата, от която още тече вода и падам на пода да си бърша букета и да го суша. Ха-ха, късмет биха казали някои... а какво се случи по-рано ще ви разкажа ей сега в следващият пост ;)

Любовни писма

Моя любима,
Не са минали времена, в които мисълта ми да не лети към теб. Не е минал и ден, в който обична, да си спомням всеки спомен за теб. Дори когато тялото ми спи спокойно, душата ми знае, че теб те няма и бушува като открито море през ноември. Любима, сърцето ми е изгубено завинаги. Изгубен съм в твоите очи и обятия, в твоите устни и бъдеще. Но дори сега, толкова далеч от теб, знам, че никакво разстояние не би било способно да ми попречи да се връщам отново при теб. Всеки път, когато се почувстваш сама, всеки път когато ти липсвам. Всеки път когато аз сънувам, че си до мен и се събуждам, а теб те няма.
Времето ще мине неусетно, но за нас винаги ще изминава тежко, като вечност. Любовта ни е нашата радост и нашето проклятие, нашата орис, моя безценна. Ако само протегнеш ръка на юг, там където съм аз, ще усетиш, че не съм те забравил. Че копнея да те видя и докосна отново. Ще знаеш, че съм оставил сърцето си при теб и съм дошъл тук, да се бия, за да мога да се върна отново при теб. Само тялом съм тук моя София, само дългът ми е тук, но това, което знае и вярва душата ми е дългът ми към теб. А той е да се върна до теб, да се върна или да умра като човек без сърце.
Обична София, не тъжи за мен. Времето ще отмине и ти ще усещаш и аз ще усещам. Не плачи моя Софи. Още няколко мига и малко остана.

Лично ваша, просто аз (Nezzo)

Някой преди много време ми каза, че всяко момиче копнее за приятел като моят. Те завиждаха на нещата, които той ми пишеше. И винаги казваха, че момиче като мен е благословено да познава мъж способен да пише подобни неща. И тази мечта на всяко момиче ме вдъхнови да ви надраскам това. Не съм срещала много или пък истински любовни писма написани от мъже. Не и в реалността...

Започвам да губя последователност

Толкова отдавна не бях гледала азиатско кино, че ми се струва като цяла вечност. И току що се хванах да поправя тази ужасна грешка, набавям си една огромна купчина от филми, които не съм гледала и този уикенд ще пада маратон на любимото ми кино. Ще ви пиша по-късно за филмите, които си заслужават както обикновено правя :)

Още нещо, тази вечер аз водя БЛОГ НА ДЕНЯ. Казвам ви го само информативно ;)

Не забравяйте да уважавате спомените си!

Дали взех правилното решение или пък грешното. Отпускам се и усещам колко силно тупти сърцето ми, значи все още съм жива. А навън вали, отново. Не си спомням кога за последно валеше и бях способна да чуя гласа му, бях толкова опиянена. Правилното решение или не? Вече не се питам това, само продължавам. И бягам и бягам без дори за миг да се обърна от страх, че той ще ме връхлети, нападне, ще ме съсипе. Бягам през глава докато не се изморя до толкова, че цялото ми тяло трепери от силният пулс. Туп, туп, туп, всяка част от мен тупти в същият ритъм, толкова силно и така празно. Кухо, изстинало отдавна. Никой не ме попита, липсва ли ти? И аз не се питам това. Има ли смисъл? Нека вали. Нека отново вали. Някак нередно е, но нищо не определям аз. А и не протестирам, напротив, харесва ми.
Разравям стари архиви, забутани в чекмеджета, хванали прах дълбоко в ума ми. Защо? Не питам защо, много добре знам защо. Защото такова нещо не бива да бъде позволено да бъде забравено, нали? Както всичко в живота. Само дето това не е като останалите неща в живота, не е обикновено, не е ежедневно. Скъпо е, безценно. Моят преследвач в живота, голяма тъмна сянка, от която никога не съм се страхувала. Напомня ми, че трябва да знам и да си спомням, да не забравя никога. Позволя ли си да забравя, там ще бъде и грешката ми. Грешката на живота, уж като всяка друга, но не е.
А всичко беше толкова чисто, толкова непредвидимо, толкова много мога да ви пиша за него. И сега отново, пръстите ми просто танцуват по клавишите, не мога да ги спра. А не е било така от толкова много време. Той събужда всичко забравено в мен и го няма съжалението, болезненото съжаление, което ме кара да се чудя къде се намирам, как се озовах тук? Нека вали, напомня ми. Напомням на себе си понякога, ей така, напомням на сърцето си. Сигурно съм мазохист и много наистина вярват, че съм. В какво вярвам аз ли? Аз съм човек без граници, ако наричате това мазохизъм - добре. И няма да се обърна както направих два пъти, няма да се предам отново, колкото и да ми се иска. Няма да стана роб на собствените си желания и отново да погубвам умишлено нещо толкова красиво и съвършено. Аз съм луда нали, но лудостта не е болест, а може би е. Какво би ви казал един луд? Аз не съм луд? Е, аз ви казвам точно обратното. Аз знам, че съм луда. Дали имам психични отклонения или съм болен оптимист, това никой няма да може да ви потвърди. Попитайте мен, попитайте мен ако искате да знаете. Болна съм от всичко останало, от всичко отминало и останало. Няма да ме разберете.
Или може и да ме разберете, не искам да знам. Знам, че няма да ме коментирате - няма да ме уважите. Но дори това вече не е важно. И с неуважението свикваш колкото и да протестираш.
Не обръщайте очи към него, колкото и скъп да ви е бил. Колкото и единствен да е бил. Не ви обещавам, че ще се намери друг. На себе си никога не обещах, че ще заменя този с друг. Не ще заменя и спомена за този с друг. Неповторим. Май това е най-правилната дума. И аз, като писателя, който ме наричат хората, дори аз не знам коя дума да му дам. Коя би му подхождала най-много? Но оставете, вече е минало. Сега ми носи само усмивки и го виждам докато вали. Защото си спомням как стоях до прозореца, някоя от всичките зими и слушах гласа му. А навън беше най-красивото време, което някога съм виждала, защото имаше с кого да го споделя.
Мен ако искате уважавайте, но Не забравяйте да уважавате спомените си!

Ей така, да ви разкажа...

Случвало ли ви се е когато видите нещо то рязко и моментално да ви напомни за нещо от миналото. Ей така, свързано или не.
Току що докато се прибирам пред блока ми имаше двама мъже, които се караха за някаква кола и моето съзнание изникна нещо отдавна забравено.
Преди няколко години баща ми се прибирал от работа. Бил много изморен след дългият ден, но той работи и живее в две различни населени места и му се налага да пътува с колата си сутрин и вечер. Нямало как и тръгнал да се прибира. Но по пътя между селата заспал на волана, колата излязла от пътя и той се блъснал в някакво дърво насред някаква си нива един бог знае къде. Ударил си главата във волана и загубил съзнание. По-късно се събудил и нямало какво да направи, прибрал се сам посред вечер.
Когато го видях после изпаднах в ужас. Целите му ръце и лицето бяха в кървави рани. По челото му имаше огромни петна без кожа. Виждате ли, аз никога не съм и предполагала, че точно моят баща, който е толкова добър шофьор, учил е и мен и сестра ми да караме, точно на него може да се случи нещо подобно. Но се случи. Случи му се и си личеше колко се е уплашил.
Но знам какво точно ми напомни за това, винаги съм гледала да го избягвам като спомен.

Още нещо, което ми се случи докато се прибирах.
Вървях около библиотеката, видях двойка, които се прегръщаха на улицата и една бабичка ги зяпаше невярващо. Честно казано и аз малко така ги позяпах. Не бях виждала такова явление от много дълго време, хората сега не се обичат така. А и дори да се обичат, не го правят толкова явно. А това беше толкова сладко и интимно. Бръкнах в джоба, извадих една торбичка с разноцветни балони и се усмихнах... какво ли не ти сервира живота...
Не исках да завършвам статията зле, за това и ви разказвам това. А балоните са за майка ми, в края на другата седмица има рожден ден и аз отдавна трескаво се подготвям :) Но някой друг път ще ви разкажа как е минало, ще ви поснимам даже. Ще има и торта...

Как желаете да ви го поднеса... ?

Топло или горещо? Или да бъде по-секси?

На Националният празник аз постигнах напредък за себе си. Нещата около мен малко или много се промениха, така че е време да ви осведомя за вече осъществените си планове...
И за някои бъдещи...


I Взаимната ни работа с Христо Блажев и Книголандия продължава. Тази вечер той публикува още една моя анотация, препоръчвам ви да я прочетете, заслужава си ;)

Гост-блогър: Джоан Харис разказва най-сладката приказка в “Шоколад”...


II Тук ще ви запозная с една малко по-тъжна новина. От 28.02 не съм член на екипа на Nuervi. Въпреки, че засега отказвам да ги подкрепям, съм заявила изрично, че ако работата им потръгне ще получат подарък от мен.

III От днес също съм част от екипа на БЛОГ НА ДЕНЯ, където ще работя съвместно с krizt. Засега съм само наблюдател докато свикна, а в съвсем скоро време очаквайте двамата да работим заедно по инициативата.

IV Нещо, което умишлено оставих за най-накрая, защото е и най-сладкото. Този месец VRAI навършва годинка. Ще го отбележа на 15.03- когато е и първата статия на блога, поради причината, че не помня реалната дата на създаването му, но предполачам, че е около този ден. Все още не ми е хрумнало нищо, но не забравяйте, че от мен могат да се очакват само изненади! ;)

Пълен напред!